Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
Кварт клатеше глава.
— Вие не ме познавате — каза той. — Не знаете нищо за мен.
— Знам за кого работите, това е достатъчно. — Той отново взе да проверява телескопа за прах. После сложи ръце в джобовете си. — Какво знаете вие или началниците ви в Рим с бюрократичната си нагласа? Всичко, което знаете за любовта и омразата са техните теологически дефиниции или прошепнатото в изповедалнята… Сега мога да кажа, само по начина, по който говорите и се движите, че вашият грях е безразличието. Вие сте като онези телевизионни пастори, представители на бездушна църква, която говори за вярващите така, както компаниите говорят за своите клиенти.
— Не сте прав за мен, отче. Работата ми…
Старият свещеник отново издаде стържещия звук, който трябваше да бъде смях.
— Вашата работа! — Той рязко се извърна към Кварт. — Сега, ще ми кажете, че си цапате ръцете, нали? Въпреки че винаги сте толкова добре облечен. Сигурен съм, че имате много оправдания и алибита. Вие сте млад, силен, началниците ви дават подслон и храна, мислят за вас и ви подхвърлят кокали за глозгане. Вие сте съвършеният полицай, който работи за могъща корпорация, служеща на Бога. Вероятно никога не сте обичал жена, нито мразил мъж, не сте чувствал съжаление към някоя жалка човешка развалина. Не ви е благословил нито бедняк за хляба си, нито човек, нуждаещ се от утеха, нито грешник, който се надява на спасение… Вие просто изпълнявате заповеди и това е всичко.
— Смирявам се — каза Кварт и моментално съжали.
— Така ли? — Свещеникът го погледна с явна ирония. — Е, моите поздравления. Ще спасите душата си. Онези, които се смиряват, винаги отиват в Рая. — Устата му се изкриви, когато дръпна за последно от цигарата. — Да се наслаждават на божието присъствие. — Той хвърли фаса през прозореца и загледа как пада.
— Чудя се — каза Кварт — дали все още имате вяра.
От устата на Кварт това бяха странни думи и той го знаеше. Подобни въпроси, по-подходящи за шпионите на Папския кабинет, не бяха в юрисдикцията на неговата мисия. Както би казал Спада, в ИВД ние се занимаваме не със сърцата иа хората, а с техните действия. Нека си останем добри центуриони и да оставим опасностите от изследването на човешката душа на Негова светлост Йежи Ивашкевич.
И все пак Кварт чакаше отговор в продължителната тишина, която последва забележката му. Когато старият свещеник бавно се придвижи към телескопа, отражението му се плъзна по лъскавата месингова тръба.
— Все още е наречие за време — каза най-накрая отец Феро намръщен, вероятно по повод времето или за наречията. — Аз опрощавам грехове — добави той. — Помагам на хората да умрат в мир.
— Вашата работа не е да опрощавате — каза Кварт. — Само Бог може да прави това.
Свещеникът го погледна, сякаш беше забравил, че Кварт е там.
— Когато бях млад — каза той внезапно — изчетох всички антични философи — от Сократ до свети Августин. И ги забравих. Единственото, което ми остана от тях, беше сладко-горчива меланхолия и обезверяване. Сега съм на шестдесет и четири години и единственото, което знам за хората е, че те помнят, боят се и умират.
Видът на Кварт сигурно беше изненадан и объркан, защото отец Феро кимна и тъмните му очи за миг се спряха върху него. После погледна към небето. Самотният облак — може би вече не беше същият — беше отишъл да посрещне залязващото слънце и сега червеникаво сияние се разстилаше над далечните сгради.
— Търсих Го високо в планините дълго време — продължи отец Феро. — Исках да се обясня с Него, да изравня резултата, да бъдем квит. Виждал съм толкова много хора да страдат и да умират… Забравен от епископа и неговите помощници, живях в самота. Появявах се само, за да прочета литургията всяка неделя в малка, почти празна църква или за да вървя пеша през дъжд и сняг, да дам последно причастие на някоя душа, която чака пристигането ми, за да умре. Двадесет и пет години седях край леглата на онези, които стискаха ръцете ми, защото бях единствената им утеха пред лицето на смъртта, и Му се молих. Но никога не получих отговор.
Той рязко млъкна. Кварт беше този, който проговори.
— Ние живеем и умираме или по план, или просто случайно.
Това не беше нито въпрос, нито отговор. Той просто подканваше отец Феро да продължи. За пръв път Кварт започна да разбира човека пред себе си и знаеше, че отец Феро го усеща.
Лицето на стария свещеник се смекчи.
— Как да запазим тогава — попита той — мисията на живота в един свят, който носи печата на смъртта? Човек е смъртен; той знае, че ще умре и знае също, че за разлика от кралете, папите и генералите, няма да остави следа. Тогава си казва — трябва да има нещо повече. Иначе Вселената е просто лоша шега, безмислен хаос. Така вярата се превръща в надежда, в утеха. Може би затова дори Светият отец вече не вярва в Бога.