Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
— Разбирам — каза той и старият свещеник се обърна към него с проблясък на интерес. Даже почти се усмихна. Несигурен дали да съжалява или да се поздрави за това, Кварт осъзна, че нещо се беше променило. Гълъбарникът беше неутрално място между земята и небето, където взаимното им недоверие изглежда беше намаляло, сякаш според стария обичай и двамата бяха намерили убежище тук. Кварт почувства импулсивен порив към приятелството, което често се установява — макар и не в неговия случай — между двама духовници. Самотни, изгубени войници, изправени един срещу друг на бойното поле.
— Колко време прекарахте там?
Старият свещеник отговори с димяща цигара в устата.
— Повече от двадесет години.
— Сигурно енорията е била малка.
— Много малка. Бяха четиридесет и двама души, когато пристигнах. Когато си тръгнах, не беше останал никой. Някои измряха, други заминаха. Последната ми енориашка беше над осемдесетгодишна — не можа да преживее снега през последната зима.
Гълъб кръжеше около един от корнизите на галерията, близо до свещеника. Той се взря в него втренчено, сякаш на крачето му беше привързано съобщение. Но когато птицата отлетя с плясък на крилете, погледът му остана прикован в същата точка. Тромавите му движения и небрежността все още напомняха на Кварт за стария свещеник, когото мразеше като дете, но сега той виждаше значителни разлики между двамата. Беше смятал, че грубостта на отец Феро се дължи на примитивния му ум. Че той е просто един безличен духовник, който подобно на свещеника от далечното минало на Кварт, не е бил способен да се издигне над собственото си невежество и посредственост. Но тук, в Гълъбарника, той откри един друг свещеник — убеден консерватор, който напълно съзнателно се беше отказал от блестяща кариера в Църквата. Беше съвсем ясно, че отец Феро някога е бил и в известен смисъл продължава да бъде, почти тайно, нещо повече от недодялан селски свещеник; повече от мрачния, упорит духовник, който игнорираше реформите на Втория Ватикански Събор и четеше литургията на латински в „Богородица сълзите“. Причината не беше в липсата на образование или напредналата възраст, той го правеше от твърдо убеждение. Според Кварт, отец Феро беше избрал своето знаме.
На бюрото лежеше отворена тетрадка, в която с молив беше нарисувано някакво съзвездие. Кварт си представи как старият свещеник се взира през телескопа си в нощта, погълнат от тишината на небесната твърд, която бавно се върти зад лещите, докато Макарена Брунер седи и чете „Ана Каренина“ или „Сонати“ на Вале-Инклан в един от старите фотьойли, а нощните пеперуди кръжат около лампата. Внезапно изпита желание да се надсмее над себе си, защото тази картина пробуди у него дива ревност.
Видя, че отец Феро го наблюдава, сякаш изразът на лицето му го беше накарал да се замисли.
— Орион — каза възрастният свещеник и на разсеяния Кварт му трябваше известно време, за да разбере, че говори за диаграмата в тетрадката. — По това време на годината може да се види само най-горната звезда на лявото рамо на ловеца.
Нарича се Бетелгейзе и се появява ей там. — Той посочи към една част на небето, което още светлееше на хоризонта. — Запад-северозапад. — Цигарата беше все още в устата му и пепелта падаше върху расото му.
Кварт разгърна страниците на тетрадката, които бяха изпълнени с бележки, диаграми и цифри. Познаваше само съзвездието Лъв, собствения си зодиакален знак. Според легендата, копията на Херкулес отскочили от металното тяло на лъва.
— Вярвате ли — попита Кварт, — че всичко е записано в звездите?
Отец Феро направи направи гримаса.
— Преди три или четири столетия — каза той — подобен въпрос би струвал на един свещеник живота му.
— Казах ви, че идвам с мир.
Смехът на отец Феро беше саркастичен. Остър, стържещ звук.
— Вие говорите за астрологията, — каза той най-накрая, — а аз се интересувам от астрономия. Надявам се да подчертаете голямата разлика в доклада си до Рим. — Той млъкна, но продължи любопитно да оглежда Кварт, сякаш го преценяваше наново. — Нямам представа къде какво е записано — добави той след малко. — Въпреки, че мога да кажа от пръв поглед, че вие и аз дори не използваме една и съща азбука.
— Моля, обяснете ми.
— Няма много за обясняване. Вие работите в многонационална организация, която се основава на цялата демагогия, с която християнският хуманизъм и Просвещението са ни пълнили главите: че човек се усъвършенства чрез страданието, че човечеството е предопределено да се промени, че доброто предизвиква добро… — Той се обърна към прозореца и отново посипа пепел върху расото си. — Или, че Истината с| главно „и“ съществува и е достатъчна сама по себе си.