Нежният звяр
- Автор: Шанън Колийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Симеонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният звяр». Краткое содержание книги:
Бяха минали повече от двайсет години, откак бе стоял тук за последен път — на сутринта, преди да тръгне с баща си за Индия. Дъруд Алистър Кимбал, комуто баща му бе дал прякора Дрейк в чест на големия английски изследовател Франсис Дрейк, се беше втурнал в стаята, без да чука. После се качи на леглото при баща си, който четеше вестник.
— По-полека, момче. Ще ми събориш чая. — Брайън Кимбал спокойно допи чашата си и я остави. — Нямаш търпение да видиш океана, а?
— Мога ли да помагам при вдигането на платната, татко?
— Не, един Кимбал командва кораби, а не ги управлява. — Брайън се вцепени, когато видя едно малко съобщение във вестника. — Този негодник! Те въобще не си подхождат. Само да се върна от това проклето пътуване и ще я спечеля отново, въпреки самата нея. Родителите й никога не биха предпочели Стантън, най-малък син в семейството, пред мен.
Дрейк се бе намръщил и бе прочел съобщението. Ставаше въпрос за бал, на който една двойка — Хенри Стантън и Мери Ралей — беше скандализирала обществото, танцувайки повече от обичайните два танца.
Дрейк бе виждал Мери два пъти в нейното провинциално имение, където бе ходил на гости заедно с баща си. Тя беше приятна жена, а дъщеря й беше прекрасна — момиченце с яркочервена коса, която напомняше на Дрейк за кукла, толкова идеална беше. Дрейк очакваше с нетърпение времето, когато тя щеше да му стане сестра, както бе обещал баща му.
Мрачното изражение върху лицето на баща му изплаши Дрейк. Винаги, когато Брайън Кимбал гледаше така, прислугата започваше да заеква, а аристократите — да свеждат глави. Брайън никога не бе посягал на Дрейк, този поглед беше достатъчно наказание. Появяването му сега беше доказателство за чувствата му към Мери Ралей. Десетгодишното тогава момче изпита известно презрение към силния си, строг баща, който можеше да се чувства така спрямо една обикновена жена, пък била тя и красавица.
Но сега трийсетгодишният мъж разбираше прекрасно колко силно е привличането на една красива жена. В сегашното объркано настояще Дрейк стоеше до вратата, с една ръка на бравата, в другата — стиснал чинията, и затъваше в блатото на собствените си дела. Не знаеше дали въобще някога ще може да прости на Хенри Стантън, или ще сложи край на съществуването му така, както заслужаваше. И двете щяха да имат определени последствия.
Но едно знаеше със сигурност — както обикновено, Клайд беше прав.
Кръвта наистина си казваше думата. Явно беше съдба мъжете от рода Кимбал да бъдат привличани от жени от рода Ралей. Можеше единствено да се надява, че неговата собствена любовна история ще бъде с щастлив край.
Или, още по-добре — с ново начало.
Дрейк отвори вратата.
— Калиста, аз…
Той млъкна, когато я видя. Забрави, че вратата е отворена, забрави гнева си към Хенри, забрави къщата, пълна с хора. Чинията се олюля в ръката му и чак когато по пръстите му потече сос, той дойде на себе си. Хвана я точно навреме. После, затаил дъх, чудейки се дали Калиста няма да изчезне като видение, пристъпи към леглото и остави чинията на нощното шкафче.
Калиста лежеше на една страна. Косите й се бяха измъкнали от кока и по завивките се извиваха истински пламъци, стигащи почти до пода. Роклята се бе завъртяла на хълбоците й, оголвайки краката й до коленете. Деколтето беше изпънато до крайност от плътта, която искаше да излезе. Той посегна да й помогне, но собствената му трепереща ръка го отврати. Отпусна я бавно.
Видът на тази жена, легнала в леглото на предците му, предизвика у него чувства, които не можеше да разбере, камо ли да овладее. Мястото й беше тук. Тя беше предназначена за него, да зачева и да ражда неговите деца в това легло.
Преди или след като убие втория й баща?
Дрейк стисна силно ръцете си, но колкото и да се опитваше да го избегне, мислите му винаги стигаха дотук. Отначало беше толкова уверен в себе си, толкова спокоен. А сега пред него стояха какви ли не пречки. По който и път да тръгнеше, все му се струваше неподходящ. А предишният му водач — жаждата за отмъщение — се бе обърнала срещу него.
Едва ли можеше да се доверява на своите чувства, камо ли на нейните.
Огледа я още веднъж, за последно, после се върна до вратата и я отвори широко. Старите панти изскърцаха. Той се вцепени, надявайки се, че тя няма да се събуди и да го види как се измъква. Погледна през рамо.
Тя се размърда и се прозина. Клепачите й трепнаха, после се отвориха. Тя се втренчи в него, без да мига. Радостната й усмивка почти го ослепи с красотата си.