Нежният звяр
- Автор: Шанън Колийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Симеонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният звяр». Краткое содержание книги:
— Сънувах те.
Никаква сила на земята вече не можеше да го накара да си тръгне оттук. Той се върна до нея, коленичи и погали розовите й, меки като кадифе бузи.
— Наистина ли, скъпа? Радвам се.
Тя целуна опакото на ръката му. От долния етаж се чу мъжки смях. Той видя промяната в изражението й, когато си спомни къде се намираше… и защо. Тя се опита да стане, но той нежно я бутна обратно на леглото.
— Чувала ли си старата френска басня за красавицата и звяра?
Тя извърна поглед. Явно я знаеше, но той прошепна в ухото й:
— Често съм си мислил колко много подхожда тази приказка на нашата връзка. Ще развалиш ли проклятието, надвиснало над мен, красавице? Ще ме превърнеш ли в принц със силата на любовта си?
Тя се отдръпна. Искаше му се да може да прогони тъгата от очите й, но знаеше, че самият той е причината за нея.
Калиста каза:
— Не моята любов ще те промени, Дрейк, а твоята. Заради теб, заради живота, който можем да имаме заедно… — Гласът й стана по-тих — Заради един стар, болен мъж, който съжалява за злините, които е извършил на младини.
Както винаги, тя веднага отиде към същността на нещата. Тъй като не знаеше как да й отговори, той й показа чинията.
— Помислих си, че може да си гладна.
Тя кимна в знак на благодарност и сложи чинията в скута си.
— Доктор Джонсън отиде ли си?
— Да, замина си след една доста интересна вечеря.
Калиста сбърчи нос.
— Мога да си представя. — Смачка едно грахово зърно с гърба на ножа си. — Без съмнение, Уилкс му се е подмазвал.
— Недотам, че да не изкаже собственото си мнение.
— Той е отвратителен подмазвач. Когато му изнася. — Калиста сложи в устата си парченце шунка.
— Аз бих го нарекъл практичен. Джонсън е по-добър като съюзник, отколкото като враг, а и той доста се отпусна, докато изпразни чинията си, което всъщност му отне доста време, тъй като Уилкс непрекъснато му помагаше да я напълни отново. — Устните на Дрейк се разтеглиха в лукава усмивка. — Уилкс може да е очарователен, когато поиска, но нищо не може да превърне Джонсън в либерал, а Уилкс — в консерватор.
— А нима Уилкс е очаровал и теб, а? Затова ли му помагаш? — Калиста не вдигаше поглед от чинията си.
Дрейк знаеше, че очаква отговора му с изключително внимание. Той погледна към празния коридор и каза тихо:
— Ако ме питаш дали още му помагам за онова, отговорът е не. Не и от онази нощ, когато взе от дома ми това, което си е негово. Казва, че вече не съм му полезен, след като са разкрили скривалището ми. А и честно казано, вече ми бяха омръзнали непрекъснатите му изисквания. Помагах на каузата му, защото вярвах в целите му, не в самия човек. Още от самото начало знаех, че най-важното за него е политическата му амбиция.
Тя почувства огромно облекчение.
— Слава Богу.
Той взе чинията й и я сложи на пода.
— Тревожеше ли се за мен?
Тя отвори уста, за да излъже, но бързо я затвори.
— Някой трябва да се тревожи. Девизът ти би трябвало да е: „Давай напред, по дяволите всичко останало“, а не — „Това, което имам, го задържам.“ — Тя прехапа устни, когато той направи точно това, което му казваше, и я придърпа в прегръдката си.
— Но пък точно в този момент предпочитам моя си девиз. Добре е човек да може да те задържи. — Той сведе глава, но тя извърна лицето си така, че устните му само леко докоснаха бузата й.
— Пусни ме. Трябва да се върна долу, преди да са забелязали отсъствието ми.
Но съпротивата й беше слаба, а той знаеше, че й харесва да бъде в прегръдките му точно толкова, колкото на него — да я прегръща.
Той се опита да се пошегува:
— Просто исках да ми благодариш както подобава за това, че спрях да се занимавам с Уилкс.
— Благодаря ти.
Той приближи устните си до нейните.
— Благодари ми както подобава и ще те пусна при онези проклети глупци долу.
Тя се намръщи леко, но му позволи да сложи ръцете й на врата си. Очите й гледаха настойчиво в неговите. Тези очи щяха да го преследват до деня на смъртта му, а може би и след нея. Бяха зелени, като нова надежда, като бръшляна, който се извиваше по стените на тази къща, карайки го да мечтае за дом.
Този дом, който носеше със себе си.
Защото, където отидеше тя, той я следваше.
Простите истини го разтърсиха до дъното на душата му. Шепнейки мили думи, той целуна клепачите й, за да прекъсне магията на този поглед. Но само замени силата на погледа с по-властната сила на докосването. Всяка частица от нея му доставяше удоволствие. Тя беше като коприна, сатен и живо кадифе — от ръцете, обвили врата му, до косите, спускащи се по ръцете му.
Тя въздъхна. Когато устните им се срещнаха, непрестанните въпроси изчезнаха в магията на физическото удоволствие. Сърцето му ускори ритъма си, кожата му настръхна, кръвта нахлу в слабините му. Придърпа я по-близо, като продължаваше да държи ръцете си на гърба й, в случай че изгуби самообладание… Сега не беше нито времето, нито мястото…