Сянката на марионетките

А какво прави Питър? Молеше на практика всеки член от екипажа на станцията да му направи някаква услуга, да изпълни някаква поръчка. И завършваше винаги с думите „искам да ми го дадеш до 18 часа“.

Те не бяха идиоти, всички знаеха, че 18 е часът, когато всеки пътуващ трябва да се качи за отлитането в 19 часа.

Така голямата тайна бе стигнала до всеки от екипажа.

Въпреки това той продължаваше да настоява да не говорят за заминаването си, а Джон Пол настояваше заедно с него! Що за лудост беше това? Питър едва ли проявяваше небрежност. Той бе твърде методичен, за да действа така, Нима се надяваше да залови някой да предава предупреждение до Ахил? Ами ако вместо предупреждение просто взривят совалката? Може би това бе операцията — да саботират всяка совалка, с която Питър се прибира у дома. За това ли мислеше Питър?

Разбира се, че да. В природата на Питър беше да мисли за всичко.

Или по-скоро да мисли, че е помислил за всичко.

В коридора Джон Пол продължаваше да върви твърде бързо, за да може тя да разговаря с него, а когато все пак се опитваше, той поставяше пръст до устните си и промърморваше:

— Всичко е наред.

При лифта за придвижване до оста на станцията, където акостираха совалките, ги чакаше Димак. Той трябваше да е там, защото отпечатъците им нямаше да задействат лифта.

— Съжалявам, че трябва да ви загубим толкова скоро — каза Димак.

— Така и не ни казахте — каза Джон Пол — кое спално помещение е било на армия „Дракон“.

— Във всеки случай Ендър никога не е спал там — каза Димак. — Той имаше отделна стая. Командирите винаги имат отделна стая. Преди това е бил в няколко армии, но…

— Във всеки случай вече е твърде късно — прекъсна го Джон Пол.

Вратата на лифта се отвори. Димак влезе, задържа вратата за тях, поставил длан върху таблото за управление и въведе кода за тяхната платформа за отлитане.

После излезе от лифта.

— Съжалявам, че не мога да ви изпратя, но полков… министърът намекна, че не трябва да зная за това.

Джон Пол сви рамене.

Вратите се затвориха и те започнаха своето изкачване.

— Джони Пи, ако толкова се безпокоим да не бъдем подслушвани, защо говориш така открито с него?

— Той носеше заглушител — обясни Джон Пол. — Неговите разговори не могат да бъдат подслушвани. Нашите могат, а в този лифт със сигурност има устройство за подслушване.

— Какво, Апханад ли ти го каза?

— Би било лудост да се поставя охрана в тази станция, без да се сложи устройство за подслушване в шахтата, през която преминава всеки, преди да влезе вътре.

— Е, извини ме, че не мисля като шпионин-параноик.

— Смятам, че това е една от най-добрите ти страни.

Тя разбра, че не бива да изрича на глас мислите си. При това не само заради охранителната система на Апханад.

— Мразя, когато „се разправяш“ с мен.

— Ами ако вместо това те „оправя“? — предложи Джон Пол и я изгледа похотливо.