Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
— Така ли?
— Сега вече ми е ясно, че смята да я даде на един от тримата; и то след като следобеда почти ми обеща да я вземе Арнулф.
— Рейна, той не ми прилича на човек, който нарушава лекомислено обещанията си.
— Е, не е обещал направо — призна тя навъсено. — Но знаеше много добре, че желая този брак да се осъществи и каза още, че ще има предвид Арнулф.
— Да имаш някого предвид все още не означава да обещаеш. На мен пък ми се струва, че просто се подсигурява, в случай че не одобри сър Арнулф.
— Ти изобщо не разбираш за какво става въпрос, Тео. Той просто е длъжен да даде съгласието си.
— Как така?
— Ах, да не говорим за това. Повярвай обаче, че ти казвам истината — обясни Рейна с нетърпелив глас. — Арнулф е най-добрият избор за вдовицата. Винаги ни е служил чудесно и е доказал, че на него може да се разчита. Заслужил е тази награда. А освен това харесва госпожата. Смятам, че двамата си подхождат чудесно.
— Добре, но какво мисли тя по този въпрос? Може пък да й е приятно, ако й се разреши да избира, нали?
— Тези работи нямат значение. Та госпожата е още съвсем млада.
— Да ви напомням ли, че вие не бяхте много по-възрастна, когато избирахте между Джон дьо Ласел и Ричард дьо Аркур? Нещо повече — в последния момент дори се отметнахте от тях.
— Да, но ако една седемнадесетгодишна жена е убедена в правилността на последния си избор, това не означава, че е непременно глупачка, нали? — отвърна Рейна раздразнено.
— Е, значи разбирате, че великанът е най-доброто решение за вас; независимо от първата ви караница. Не бива да очаквате от него винаги да се съгласява с вас, Рейна. Според мен… дори и баща ви… нямаше да…
Тео се умълча и Рейна вдигна очи. В стаята бе влязъл Ранулф и погледът му, отправен към Рейна, с всеки изминал миг ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Точно зад него стоеше Лензо. Той извъртя очи към тавана и всички видяха врата му, зачервен от притеснение.
Тео се прокашля, за да привлече вниманието на Рейна, но когато опитът му се оказа безуспешен, той я побутна леко по рамото. Едва в този миг тя осъзна какво е предизвикало реакцията на двамата новодошли — нощницата й се бе разтворила и откриваше пъпа, както и една разголена гръд.
Тя пое дълбоко въздух, притвори одеждата си и, разгневена, впи поглед в съпруга си. Не стига, че същото се бе случило вече веднъж, ами трябваше да се повтори и сега!
— Нямаше да е зле, ако ни бяхте известили за присъствието си, милорд — процеди тя през зъби. — На това му казват почукване.
— На моята собствена врата? О, не, едва ли.
— Разбирам да бяхте сам, обаче вие не сте.
— Вие също, милейди… и настоявам да ми обясните защо!
Тя забеляза със закъснение, че той не я гледа просто мрачно, какъвто си му бе навикът, о, не, Ранулф буквално вреше и кипеше от гняв. Доказваха го както подутата вена на врата му, така и изпепеляващият поглед. Но Рейна бе също разгневена, и то не само заради факта, че се е изложила повторно. Тя се изправи рязко от мястото си.
— За какво намеквате, сър? Вие отлично знаете, че Теодрик е моят личен прислужник. Нима не виждате, че е тук, за да изпълни своите задължения.
— А задълженията му свързани ли са с факта, че сте полугола?
— Не ставайте глупав — възкликна тя сърдито. — Той ме гледа така, както гледа и вас… нещо повече, вас би ви гледал много по-охотно. Той просто не ми обръща внимание; все едно Лензо да се впечатли от голотата ви, докато например ви къпе или облича.
— Да разбирам ли, че тъкмо в това се състоят задълженията му?
— Естествено.
— Но не и сега, по дяволите! — изрева Ранулф. После се обърна към Тео. — Хайде, чиба!
Рейна се вцепени от възмущение и задържа младежа за ръката.
— Не е необходимо да тръгваш, Тео.
— За Бога, Рейна — отвърна прислужникът с подрезгавял глас. — Да не искате да загина?
— Той няма да те докосне дори.
— На ваше място нямаше да съм толкова сигурен, момиче — прекъсна я Ранулф с тих глас, който вещаеше беда. — Спомнете си, че му дължа един пердах и ще си го получи, ако до секунда не…
Нямаше нужда да продължава, тъй като Тео излетя като стрела от стаята. Лензо се разсмя и преди да се обърна с гръб и към двамата, Рейна го дари с унищожителен поглед. Идеше й се да се разкрещи като някоя ненормална глупачка.
— Ти също можеш да тръгваш, Лензо — обади се отново Ранулф и в гласа му нямаше и следа от предишния гняв. — Моята лейди ще ми помогне да се разсъблека.
— Да, а после пак ще ме обвините, че го лишавам от обичайните му задължения, нали? — Рейна го погледна сърдито през рамо. — Хич не се и надявайте, милорд.