Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
— Следва ни — каза тя и спря автомобила на пътя за излизане от магистралата.
— Паркирай колата — нареди й той, стараейки се гласът му да звучи уверено. — Ей там най-отпред, при останалите.
Тя вмъкна колата в пролуката между един евтин автомобил и пикап с куче на задната седалка. Моторът продължи да работи, а те наблюдаваха как флотският крайслер пропълзя покрай тях и си намери място за паркиране по-надолу.
— Останете вътре — каза Гейб и отвори внимателно вратата.
Ако смятаха да го вземат на мушка на публично място, той нямаше да рискува живота на семейството си заради това. Излезе навън под топлия дъжд, като същевременно извади глока от кобура и го пъхна под ризата си, която набързо измъкна от колана на панталона си.
С бързи крачки и като държеше под око неподвижния крайслер, той прекоси затревената площ, където нямаше хора. Застана зад едно дърво и зачака, наблюдавайки за някакви признаци на движения колата.
Не се страхуваше. Поне беше във форма да атакува, готов да пипне противника и да го принуди да му отговори на някои въпроси, за да открие веднъж завинаги кой е врагът. Дори болката в главата му престана да пулсира.
Най-накрая вратата на крайслера се отвори. Появи се крак във флотски панталон. След него — посребрена глава и немощна ръка. Гейб безкрайно се изненада, когато от колата бавно се измъкна възрастен мъж и с неловки пръсти започна да се мъчи да отвори чадъра си.
Напрежението спадна рязко и Гейб почувства леко гадене. Погледна към своята кола и дори през замъгленото стъкло на прозореца успя да различи облекченото изражение на Хелън. Тя поклати глава и завъртя очи към небето.
Разочарован, Гейб коленичи и прибра оръжието си с такова бързо движение, че никой наоколо да не го забележи. После закрачи към обществената тоалетна, раздразнен на себе си, ядосан, че е създал излишни вълнения на Хелън и Малъри.
Малко по-късно, застанал пред мивката, погледна за последен път хапчетата дексамфетамин, преди да се отърве от тях. Те се плъзнаха едно по едно в канала и наблюдавайки как изчезват, се почувства по-добре.
Нищо му нямаше — поне нищо, което времето да не може да излекува. Със сигурност не се нуждаеше от тези хапчета, които го правеха сънлив и замаян, по дяволите.
Вдигна очи към отражението си в огледалото. Този воин с мрачен поглед отсреща сякаш му казваше нещо.
Шофьорът на крайслера не се оказа наемен убиец, нямаше и съмнение. Но можеше да е. Гейб инстинктивно усещаше, че е само въпрос на време отново да го превърнат в мишена. Имаше прекалено много неясноти, както се беше изразил капитан Трой.
Ами ако врагът наистина го беше преследвал? Ако бе решил да премахне и семейството на Гейб за по-удобно? На някой пуст участък от магистралата можеше да блъсне колата им отстрани и тя щеше да полети към дърветата. Хелън нямаше достатъчно опит, за да задържи колата на пътя. А Гейб не биваше да шофира.
Потръпна, представяйки си купчината стомана и кървавите последици от сблъсъка с висока скорост.
Докато той беше с тях, Хелън и Малъри нямаше да са в безопасност.
Гейб кимна на отражението си в огледалото, потвърждавайки мълчаливото послание. Да, за момента той трябваше да изчезне от живота им. Възможността да се окажат замесени в тази бъркотия бе твърде ужасна, за да я приеме.
На Хелън нямаше да й хареса — особено след случилото се миналата нощ. По дяволите, и на него нямаше да хареса. Сети се колко колебливо го беше приела тя и сърцето го заболя. Простена, припомняйки си мига на нейното отдаване. Нямаше по-голяма наслада от това да се събуди и да усети Хелън в прегръдките си, както бе станало тази сутрин, да прави отново любов с нея, а меката утринна светлина да огрява леглото им.
Трябваше да се откаже от всичко това… поне за известно време. Тази мисъл му се видя почти непоносима, но алтернативата изглеждаше още по-ужасна.
Обичаше и двете прекалено много, за да рискува живота им.
— Какво правиш? — попита го Хелън, застанала на прага на кабинета. Стомахът й се сви, като гледаше как Гейб измъква дрехи от шкафа и ги хвърля набързо в един спортен сак. — Можем просто да преместим шкафа ти в спалнята — предложи тя, долавяйки несигурността в гласа си.
Той като че ли се канеше да замине някъде. Гейб пусна на пода наполовина пълния сак.
— Трябва да поговорим, Хелън — каза той с мрачно изражение и й направи знак с ръка да седне.
Тя пристъпи бавно и краката й изведнъж натежаха като олово. Още след тазсутрешния инцидент на магистралата тя се бореше със своите съмнения. Точно както бе подозирала преживяната травма му се бе отразила много по-зле, отколкото той си признаваше. Мъченията в ръцете на терористите го бяха превърнали в истински параноик. Не че тя го обвиняваше за това, ни най-малко. Но истината за неговото душевно състояние бе помрачила тяхното ново начало.