Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Вляво сред полето, сред горичка млади дръвчета, малък огън хвърляше мъгливо червени отблясъци между гъстите клони. Острият поглед на Круппе успя да различи седящата там самотна фигура, протегнала сякаш ръце в пламъците.
— Твърде много са камъните за изгазване — изпъшка Круппе — по този разровен каменист път. Круппе ще вземе да опита рохкавата пръст, дето тепърва ще позеленее от пролетния бурен. Да, оня огън там примамва. — Той се отби от пътя и тръгна към дърветата.
Щом излезе на светлото, закачулената фигура бавно се обърна да го изгледа; лицето й бе скрито в сенки, въпреки огъня пред нея. Държеше ръцете си в огъня и пръстите й бяха широко разперени и криви.
— И аз бих се порадвал на тази топлина — каза Круппе и се поклони. — Такава рядкост в сънищата на Круппе напоследък.
— Странници бродят из тях — рече фигурата с тънък глас с непривичен акцент. — Като мен. Е, ти ли ме призова? Много време изтече, откакто не съм стъпвал по земя.
Круппе вдигна вежда.
— Призовал? Не, не и Круппе, той също е жертва на сънищата си. Представете си, в края на краищата, че сега Круппе си лежи под топлите завивки на сигурно, в скромната си стаичка. И в същото време виждате, страннико, че съм простинал, не, направо съм премръзнал.
Другият тихо се изсмя и махна с ръка на Круппе да се приближи към огъня.
— Търся отново усещане — рече той, — ала ръцете ми не чувстват нищо. Да те почитат значи да споделяш болките на молителя си. Но се боя, че вече не са останали мои поклонници.
Круппе замълча. Не му харесваше мрачното настроение на този сън. Протегна ръце към огъня, но почти не усети топлина. В коленете му бе заседнала ледена болка. Най-сетне вдигна очи над пламъците към закачулената фигура и каза:
— Круппе си мисли, че вие сте Древен бог. Имате ли си име?
— Знаят ме като К’рул.
Круппе замръзна. Предположението му се беше оказало вярно. Мисълта за един пробуден Древен бог, скитащ из сънищата му, разпръсна всички други мисли като подплашени зайци.
— Как си дошъл тук, К’рул — попита той с трепет. Изведнъж му се стори, че е доста горещо. Измъкна кърпата си от ръкава и попи потта от челото си.
К’рул помисли, преди да отговори, и Круппе долови в гласа му съмнение.
— Кръв се проля зад стените на този сияен град, Круппе, по камък, бил някога свят в моето име. Това… това за мен е ново. Някога властвах в умовете на много смъртни и те добре ме засищаха с кръв и потрошени кости. Дълго преди да се издигнат първите кули по прищявка на смъртните, бродех по тази земя сред ловци. — Качулката се килна нагоре и Круппе усети прикованите в него безсмъртни очи. — Кръв беше пролята отново, но само това не стига. Вярвам, че съм тук, за да дочакам едного, който ще се пробуди. Един, когото познавах преди, много отдавна.
Круппе преглътна думите му като горчива жлъчка.
— А какво носиш за Круппе?
Старият бог се надигна рязко.
— Древен огън, който ще те сгрява във времена на нужда — рече той. — Ала не те обвързвам с нищо. Подири Т’лан Имасс, който ще води жената. Те са Будителите. Мисля, че трябва да се подготвя за битка. Битка, която ще изгубя.
Осъзнал внезапно смисъла на казаното, Круппе го погледна ококорен.
— Значи те използват — промълви той.
— Може би. Ако е така, то Децата-богове са направили съдбоносна грешка. В края на краищата — зла усмивка сякаш се прокрадна в тона му — ще изгубя една битка. Но няма да умра. — И К’рул се извърна с гръб към огъня. Гласът му се понесе към Круппе. — Продължи играта, смъртни. Всеки бог пада в ръцете на някой смъртен. Такъв е единственият край на безсмъртието.
Тъгата на Древния бог не убягна на Круппе. Той подозираше, че с тези последни думи му разкриха велика истина, истина, която му бяха дали позволение да използва.
— И Круппе ще я използва — промълви той.
Древният бог вече вървеше през полята, на североизток. Круппе се вторачи в огъня. Пламъците му жадно ближеха дървото, но не оставяха пепел, а и макар в него да не бяха слагани дърва, откакто Круппе бе дошъл, той не гаснеше. Круппе потръпна.
— В ръцете на дете. Тази нощ Круппе е истински самотен в света. Самотен.
Час преди съмване Трошачът на кръгове беше освободен от поста си при Деспотския барбикан. Тази нощ на срещата под портата не бе дошъл никой. По скалистите зъбери на планините Тахлин танцуваха мълнии. Мъжът тръгна самотен покрай „Прелестите“ на улица „Анасон“, в Квартала на подправките. Пред него и надолу блещукаше Крайбрежната улица, с корпусите на търговските кораби от далечните Калоуз, Елингарт и Проклятието на Кеплер, тъмни и сумрачни между осветените с газови фенери каменни кейове.