Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
— Значи вече знае, че сме тук, — отсъди Уокър, като надникна зад рамото на Дийс, за да погледне по-добре в дупката. Очите му бяха тъмни и съсредоточени.
— Предполагам, че е разбрало още преди време. Седи долу и ни чака да се опитаме да минем.
— Ако е все още там — предположи Пи Ел. — Много време е минало, откакто си бил тук, старче. Може вече да е умрял, или да е изчезнал.
Дийс го погледна смирено:
— Защо не идеш да провериш?
Пи Ел му отправи своята крива хладна усмивка.
Старият Следотърсач отмести поглед и го насочи към Дупката.
— Виждал съм го преди десет години, но още не мога да го забравя — прошепна той и поклати косматата си глава. — Има неща, които човек никога не забравя.
— Може би Пи Ел е прав. Може да е умрял досега, — предположи Морган с известна надежда. Той погледна към Куикнинг и забеляза, че тя упорито гледа Уокър.
— Това не Може да стане с Коден — упорстваше Дийс.
— Защо тогава не можем да го видим, като е толкова огромен и грозен? — попита Каризман като надничаше предпазливо през рамото на Морган.
Дийс се позасмя и присви очи.
— Не можете да го видите, защото прилича на всичко долу — защото е сиво и твърдо като камъка и не се различава от скалните отломъци. И лежи съвършено неподвижно. Чака.
— Чака — повтори Каризман.
И запя:
— Тихо, певецо — предупреди го Пи Ел и погледна към Дийс — Нали някога си минавал покрай него, ако може да се вярва на думите ти. Как е станало това?
Дийс се изсмя на глас.
— Имах късмет, разбира се! Бях с още дванадесет души и естествено направо се спуснахме долу като пълни глупаци. То не можа да ни улови веднага, когато ударихме на бяг. Задоволи се само с трима. Това на влизане. На отиване изяде само един. Но дотогава бяхме останали двама. Аз бях единственият, който се измъкна.
Пи Ел го погледна безизразно:
— Правилно каза, имал си късмет.
Дийс се изправи на крака, по-космат от всеки Коден, който Морган би могъл да си представи и в този миг изглеждаше страшен. Той погледна Пи Ел, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли върху него, но накрая каза:
— Има различен късмет. Има късмет, който ти се дава и друг, който сам си правиш. Някой си го носиш, друг те спохожда. Но за да отидеш и да се измъкнеш от Елдуист, се налага да имаш всички видове късмет. Коден е създание, което не бих ти пожелал дори да сънуваш в най-черните си кошмари. Но ще ти кажа едно. Когато се срещнеш с онова, което предстои да видиш отвъд Костната дупка, Коден наистина ще ти се стори нищо. Защото кошмарите ти след това ще се отнасят до други неща!
Пи Ел сви рамене, начумерено и безразлично.
— Кошмарите са за страхливи старци, Хорнър Дийс.
Дийс го изгледа свирепо:
— Смело говориш сега.
— Аз го виждам — внезапно каза Уокър Бо.
Говореше с тих глас, почти шепнешком, но накара всички да млъкнат и да се обърнат към него. Мрачния чичо се беше взрял в тъмната неравна пустош пред себе си и изглежда не съзнаваше, че е казал нещо.
— Коден ли? — рязко попита Дийс. Пристъпи крачка напред.
— Къде? — попита Пи Ел.
Уокър посочи неопределено. Морган се огледа на всички страни, но нищо не видя. Погледна към останалите. Никой от тях изглежда не забелязваше нищо. Но Уокър Бо не им обръщаше никакво внимание. Изглеждаше заслушан в нещо.
— Ако наистина го виждаш, посочи ми го — каза най-сетне Пи Ел с премерено безразличие.
Уокър не отговори.
— Имам чувството… — започна той, но спря.
— Уокър? — прошепна Куикнинг и докосна ръката му.
Бледото лице се отмести от Дупката и най-сетне черните му очи срещнаха нейните.
— Трябва да го намеря — каза той и погледна към всеки един поотделно. — Почакайте ме, докато ви повикам.
Морган започна да протестира, но нещо в погледа на другия го спря.
Той остана мълчаливо да гледа след Мрачния чичо, който се заспуска надолу към Дупката.
Денят бе тих и неподвижен и нищо освен Уокър Бо не нарушаваше тъмната неподвижност на Дупката. Той прекоси неравните камъни мълчаливо, безшумен като сянка, която не оставя следи. През последните седмици често се беше чувствал именно като сянка. Едва не бе умрял от отровата на Асфинкс и нападението на Шадуините в Хартстоун. Нещо в него бе умряло, когато загуби ръката си и още нещо, когато разбра, че магията не може да му помогне, за да се излекува. Друга част от него бе умряла заедно с Коглин. По време на цялото пътване се чувстваше загубен и изпразнен от съдържание, заставен да продължи само от гнева си към Шадуините и желанието да разбере тайната на Ул Белк и Черния камък на Елфите. Дори и Куикнинг, въпреки всичките й грижи за него, и физически, и емоционални, не можеше да го накара да се върне към себе си. Той бе едно изпразнено същество, лишено от смисъл и съдържание, принуден да предприеме това пътуване със слабата надежда да открие своето място в света.