Друидите на Шанара

Той се усмихна.

— Ти, разбира се…

— Не — прекъсна го тя. — Аз съм първично същество. Знаеш ли какво означава това? Че не съм човек. Създадена съм чрез магия. Направена съм от пръстта на Градините. Баща ми ме е оформил със собствената си ръка. Родена съм жена, преди да бъда дете. Смисълът на съществуването ми е предопределен от моя баща и аз не мога да му въздействам. Това не ме натъжава, защото не познавам нищо друго. Интуицията ми, човешките ми чувства ми подсказват, че има нещо повече и аз бих желала да го притежавам, както го притежаваш ти. Чувствам, че ти изпитваш радост от спомените си. Аз долавям тази радост.

Морган остана безмълвен. Той знаеше, че тя е магична, че притежава магия, но никога не беше му хрумвало, че може да не бъде… Той се овладя. Да не бъде какво? Реална като него ли? Човешка като него ли? Но тя беше такава, нали? Независимо какво мисли за себе си, тя е човек. Тя чувства, изглежда, говори и действа като човек. Какво повече е нужно? Баща й я е сътворил по образ и подобие на хората, нима това не беше достатъчно? Той плъзна поглед по нея. За мен с достатъчно, каза си той. Повече от достатъчно. Той се протегна и я погали по ръката.

— Признавам си, че не зная нищо за това, как си била направена, Куикнинг, както и нищо за първичните същества. Но ти си човек. Убеден съм в това, дори ако ти самата не си убедена. А що се отнася до твоето минало, миналото не е нищо друго, освен спомени, и ето че ти сега се сдобиваш със свои спомени — дори ако те не са от най-приятните.

Тя се засмя на тази мисъл.

— Спомените ми с теб ще бъдат винаги приятни, Морган Лех — каза тя.

Той задържа погледа й. После се наведе и я целуна, просто докосна устните й и се отдръпна. Тя го изгледа с черните си проницателни очи. В тях се четеше страх и той забеляза това.

— Какво те плаши? — попита Морган.

Тя поклати глава.

— Чувствата, които будиш в мен.

Той усети, че навлиза в опасна територия, но продължи.

— Преди ти ме попита защо съм се спуснал след тебе, когато падна. Истината е, че не можех да не го направя. Обичам те.

Лицето й стана безизразно.

— Но ти не можеш да ме обичаш — прошепна тя.

Той тъжно се усмихна.

— Боя се, че това не зависи от мене. Не бих могъл да го преодолея.

Тя дълго го гледа и цялата потръпна.

— Нито пък аз мога да преодолея чувствата си към теб. Но ти си сигурен в твоите чувства, а моите просто ме объркват. Не зная какво да мисля за тях; Длъжна съм да изпълня повелята на баща си и моите чувства към теб, както и твоите към мен, не бива да ми попречат на това.

— Но те няма да ти попречат — каза той и хвана твърдо ръката й. — Те просто ще съществуват.

Тя тръсна глава и сребристата й коса просветна.

— И аз мисля така. Особено такива чувства.

Той я целуна отново и този път тя отвърна на целувката му. Той я вдъхна като аромат на цвете. В нищо не беше толкова сигурен, колкото в чувствата си към нея.

Тя прекъсна целувката и се отдръпна.