Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Дори Уокър Бо и Пи Ел сключиха негласно примирие. Не ставаше дума за приятелство, но все пак проявяваха търпимост един към друг. Що се отнасяше до останалите, те си оставаха неизменни. Хорнър Дийс беше все тъй уединен и сопнат, Каризман продължаваше да ги забавлява със своите разкази и песни, а Морган и Куикнинг бяха увлечени в любовния танц на погледи и жестове, който си оставаше тайна за другите. Почти всички, с изключение може би на Каризман, подтискаха в себе си подозрителност и прикритост. Самият Каризман не можеше да бъде двуличен. Но в своите мрачни периоди останалите бяха лицемерни и искаха да скриват съмненията и страхове си, като се надяваха, че собственият им шанс и решителност ще бъдат достатъчни, за да оцелеят до края на това пътуване.
Краят му започна да се вижда още на другия ден. Пейзажът постепенно се смени. Зеленината, която покриваше горите и хълмовете на юг, започна да отстъпва място на сивота. Цветята изчезнаха. Тревите бяха изсъхнали и посърнали. Дърветата, които трябваше да бъдат разлистени, стърчаха съвсем голи. Птиците, които изпъстряха въздуха с ярките си цветове и песните си само на миля южно от тук, вече ги нямаше по тези места, изчезнали наред с насекомите и животните. Сякаш чума бе поразила всичко и лишила земята от живот.
Те стояха по изгрев слънце и наблюдаваха пустошта, която се откриваше пред тях.
— Шадуини — мрачно промълви Морган Лех.
Но Куикнинг тръсна сребристата си коса и отвърна:
— Ул Белк.
Още по обяд и до вечерта гледката ставаше все по-мрачна и по-мрачна. Местата, където земята болна, бяха кошмарни; но още по-лошо беше там, където бе наистина мъртва. Всяка следа от листа и треви изчезна. Нямаше дори и един храст. Дърветата издигаха клони като скелети към небето, сякаш се молеха за милост. Природата изглеждаше така опустошена, че нищо не смееше да покълне. Всичко бе превърнато в необятна пустош, хладно и недружелюбно. Под краката им се вдигаше прах от мъртвата земя като отровен дъх. Наоколо им нямаше и следа от движение — нито животно, нито птица, нито дори насекомо не се виждаше. Нямаше и вода. Въздухът имаше блудкав метален вкус и мирис. Облаците отново се скупчиха, първо на малки групи, а после покриха цялото небе и надвиснаха като призраци.
През тази нощ те отседнаха в една мъртва гора, в която бе толкова тихо, че чуваха дишането си. Дърветата не можеха да горят, тъй че останаха и без огън. Някаква смес от земни елементи отразяваше купола на облаците и дърветата хвърляха криви сенки, които висяха като паяжини.
— Ще стигнем утре — каза Хорнър Дийс, докато те седяха и се гледаха един друг в тишината. — В Елдуист.
Мрачни погледи бяха единственият отговор.
Присъствието на Ул Белк стана осезаемо подир тези думи. Той сякаш се сгуши до тях в чезнещия мрак, спа заедно с тях през тази нощ и ги придружи на другия ден. Дишайки, те усещаха неговия дъх, чуваха неговото мълчание. Имаха чувството, че им маха, че се опитва да ги достигне. Никой не каза това, но Ул Белк беше с тях.
Когато наближи пладне, цялата земя бе от камьк. Сякаш болна, изтерзана, и безжизнена, е била лишена от всеки друг цвят, освен от сивия и превърната в камък. Всички форми бяха запазени като в гигантска скулптура. Стволовете и клоните на дърветата, храстите и тревите, скалите и земята — всичко, догдето погледът стигаше, бе превърнато в камък. Това бе нечовешки хладен пейзаж, който въпреки всичко излъчваше някаква странна красота. Компанията от Рамплинг Стийп изпадна в захлас. Може би самотата ги привличаше, чувството за нещо трайно и неизменчиво, за някакво съвършено творение. Поражението на времето, смяната на сезоните, дори и най-решителните усилия на хората — нищо не можеше да засетне този пейзаж.
Хорнър Дийс направи знак с глава и спътниците поеха напред.
Някаква мараня тегнеше над тях, докато прекосяваха този пейзаж на застиналото време и те с усилие едва след няколко часа успяха да забележат нещо, което просветваше в далечината. Беше огромен воден басейн, сив като земята, която прекосяваха, сливащ се с хоризонта, като в единна необятна пустош.
Бяха достигнали Тайдрейс.
Пред погледа им се изправиха също и два върха, които като скални спирали се издигаха право срещу хоризонта. Тяхната цел бяха именно върховете.
От време на време земята под тях заплашително се разтърсваше, сякаш беше килим, изтърсван от огромен великан. Не можеше да се разбере откъде идваха тези трусове. Но Хорнър Дийс знаеше нещо. Морган забеляза това по начина, по който брадясалото му лице се изопна и в погледа му се прокрадна страх.