Друидите на Шанара

— Морган — в гласа й звучеше молба.

Двамата се изправиха и се върнаха през мокрите треви до своето убежище под дърветата, до бряста, където бяха изчакали бурята да стихне. Отново се свлякоха край грубия му ствол. Бяха като деца, уплашени и сами, които се опитват да избягат от безименните непонятни кошмари, преследващи техните сънища.

— Преди да напусна Градините, където съм родена, баща ми ми каза, че има неща, които няма да може да предотврати — прошепна тя. Лицето й беше близо до Морган, гладко и нежно, дъхът й бе топъл. — Той не говореше за опасностите, които ще ме дебнат — за Ул Белк и съществата от Елдуист, нито дори за Шадуините. Той говореше за това сега.

Морган нежно галеше косите й.

— Но ти не можеш да направиш нищо срещу своите чувства.

— Бих могла да ги подтисна — отвърна тя.

Той кимна с глава.

— Щом се налага. Но аз ще ти кажа, че аз лично не мога да подтисна чувствата си. Дори ако животът ми зависи от това, не бих могъл да го направя. Няма значение коя си и какво си. Първично същество или нещо друго. Не ме интересува как си направена и защо. Обичам те, Куикнинг. Струва ми се, че те обикнах от момента, в който те видях, от първите думи, които изрече. Не мога с нищо да променя това, каквото и да поискаш от мен. А нямам и желание.

Тя падна в прегръдките му и вдигна лице към него. После го целуна и продължи да го целува, докато всичко наоколо им изчезна.

Когато на другата сутрин се събудиха, слънцето изгряваше на хоризонта и небето беше синьо и безоблачно. Пееха птици, въздухът беше топъл и сладостен. Станаха и се отправиха към брега на реката. Раб течеше бавно и спокойно.