Молитвената песен

— Кой си ти? — отново викна гласът зад стената.

— Отвори вратите, глупако! — Търпението на Слантър се беше изчерпало.

Хелт мина напред и застана до гнома:

— Калахорн! — провикна се той с пресипнал глас.

Гномите зад тях нададоха вой. Играта беше свършила. Двамата хукнаха като обезумели към стената на крепостта и викаха на джуджетата вътре. Втурнаха се към обкованите с желязо врати и мятаха отчаяни погледи назад. Цяла редица от гноми се беше спуснала след тях. Факлите подскачаха бясно в ръцете им и гневни викове раздираха въздуха. В мрака полетяха копия и стрели.

Вратите рязко се отвориха и протегнати ръце ги изтеглиха навътре. Миг след това те бяха в крепостта. Вратите силно се хлопнаха зад тях и отново гневни крясъци проехтяха в нощта. Хвърлиха ги на земята и ги наобиколиха в кръг с копия, забити в пръстта.

Слантър поклати възмутено глава и погледна Хелт:

— А сега твой ред е да им обясниш, човеко от границата — измърмори той. — Аз дори и да исках, нямаше да мога.

Джеър Омсфорд дълго пропада към Силидълън. Летя надолу, невзрачно петънце на тъмносиньо-сивкавия фон на нощното небе. Стомахът му се сви и му се доповръща, а вятърът бучеше в ушите му. Далече долу под него водите на езерото отразяваха огньовете на гномите и проблясваха с леко червеникави вълнички. Край замъгления му поглед ограждащите Капаал планини и скали се носеха с бясна скорост. Имаше чувството, че времето е спряло и че никога няма да престане да пада.

После се заби с неимоверна сила, разцепи повърхността на езерото и се гмурна надълбоко в студените, тъмни води. Внезапно остана без въздух и цялото му тяло изтръпна от удара. Забори се неистово с мразовитата чернота, която го заобикаляше. Отчаяно забиваше пръсти във водата и единствената му мисъл беше как да стигне до повърхността, за да поеме глътка въздух. След няколко секунди тялото му изстина. Някаква смазваща сила го притискаше ужасно. Стори му се, че ще го пречупи на две. Имаше чувството, че всеки момент ще се задуши и с все сили се мъчеше да изплува. Пред очите му затанцуваха огнени петна. Изведнъж почувства ръцете и краката си като оловни. Теглеха го надолу. Отмалял се съпротивляваше на дърпането им, загубен в лабиринт от тъмни завои. Миг след това всичко наоколо изчезна. Той засънува. Един дълъг, безкраен сън, низ от несвързани чувства и усещания, от места, които уж му бяха познати, но и някак нови. Вълни от звуци и движения го носеха през кошмарни пейзажи, преследваха го спомени, явяваха му се често посещавани горски пътеки на Вейл, а черната студена вода го подмяташе и животът се превръщаше в невероятен хаос от лица и тела, които не бяха свързани помежду си, а съвсем откъснати и независими едно от друго. И Брин беше там, ликът й ту се появяваше, ту изчезваше. Един изкривен образ, който съчетаваше в себе си едновременно действителност и недействителност, и молеше за разбиране. Говореха му някакви безформени, безжизнени същества, а думите ги изговаряше гласът на сестра му и го зовеше, зовеше…