Морският ястреб
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Морският ястреб». Краткое содержание книги:
Най-сетне тя прекъсна мълчанието и гласът й прозвуча глухо и рязко:
— Разбрах колко малка е разликата между двама ви — рече тя. — Това трябваше да се очаква. Трябваше да зная, че двама братя не биха могли да бъдат много различни по нрав. О, аз се уча на много неща, и то бързо!
Това бяха думи, които го ядосаха, които пропъдиха завладялото го по-меко настроение.
— Вие се учите! — повтори той. — Какво научавате?
— Опознавам мъжките похвати.
Зъбите му блеснаха в презрителна усмивка.
— Надявам се това познание да ви донесе същото огорчение, каквото познаването на жените — на една жена — донесе на мене: да ме сметнете за такъв, за какъвто ме сметнахте — мене, когото си въобразявахте, че любите! — Той изпитваше донякъде нужда да го повтаря, за да не забрави основанията за своята болка.
— Ако имам да ви моля за някаква милост, тя е да не засилвате моя позор с това напомняне.
— За вашата изневяра? — запита той. — За вашата изменническа готовност да повярвате за мене най-лошото?
— За това, дето изобщо съм вярвала, че ви обичам. Тази е мисълта, която е позорна за мене и която ме опозорява, както нищо друго в живота не би могло да ме опозори, както не ме опозори дори и робският пазар, и всички оскърбления, на които ме подложихте. Вие ми подмятате за моята готовност да помисля лошо за вас…
— Не само ви подмятам за това — прекъсна я той с гняв, който се разрастваше под безмилостните удари на презрението й. — Аз вменявам във ваша вина пропилените години от моя живот, всичките злини, произтекли от това, всичко, което съм изстрадал, всичко, което съм изгубил, всичко, което съм станал.
Розамунд го изгледа студено, с удивително самообладание.
— Вие вменявате всичко това в моя вина? — запита го тя.
— Да! — Той заговори много буйно. — Ако не бяхте се отнесли с мене така, ако не бяхте се вслушали с такава готовност в лъжите, това псе, моят брат, никога нямаше да отиде толкова далече, нито аз щях да му дам тази възможност.
Девойката се раздвижи върху възглавниците на дивана и му обърна гръб.
— Всичко това са празни приказки — студено промълви тя. Но усетила може би необходимост да се оправдае, продължи: — Дори в края на краищата и да съм била толкова склонна да повярвам за вас лошото, трябва да съм била предупредена от прозрението си за злото, което е дремело във вас открай време. Тази вечер ми доказахте, че не вие сте онзи, който е убил Питър; но за да се докопате до това доказателство, извършихте дело, което е много по-низко и по-позорно, дело, което напълно разкрива подлостта на вашето сърце. Не се ли проявихте като чудовище на отмъстителността и безчестието? — Тя се изправи и пак застана с лице срещу него във внезапния изблик на чувства. — Не станахте ли вие, корнуолският християнски благородник по рождение, езичник и разбойник, вероотстъпник и пират? Не пожертвувахте ли дори и своя бог пред въжделението си за мъст?
Оливър срещна погледа й открито, без да трепне пред обвинението, а когато тя свърши с този свой въпрос, запита я на свой ред:
— Казвате, че вашето прозрение ви е предупредило за всичко това? Хубава работа, госпожице! Не можете ли да измислите някоя по-убедителна лъжа? — Той се обърна настрана, понеже двама роби се качиха на терасата и донесоха някакъв пръстен съд. — Ето вечерята ви. Надявам се гладът ви да е по-остър от вашата логика.
Те сложиха съда, от който се носеше вкусна миризма, на малката мавританска масичка до дивана. На земята до нея оставиха широка чиния от печена глина, в която имаше два хляба, и червена амфора с късо гърло, пълна с вода, с чаша, обърната като запушалка върху отвора.
Робите направиха ниско темане и безшумно се оттеглиха.
— Яж! — кратко я подкани той.
— Не ми се вечеря — отвърна девойката с посърнал вид. Безстрастният му поглед се плъзна по нея.
— Отсега нататък, момиче, ще правиш не онова, което искаш, а каквото ти заповядам аз. Заповядвам ти да ядеш; хайде, започвай!
— Не искам.
— Не искаш ли? — повтори бавно той. — Така ли отговаря робиня на господар? Яж, ти казвам.
— Не мога! Не мога! — възпротиви се тя.
— Робиня, която не може да изпълни заповедта на своя господар, не може да остане жива.
— Убийте ме тогава! — гневно отвърна девойката, скочи и застана предизвикателно срещу него. — Убийте ме! Вие сте свикнали да убивате и трябва да бъда благодарна поне за това.