Морският ястреб
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Морският ястреб». Краткое содержание книги:
— Достатъчно, господине! Достатъчно! — прекъсна го тя в желанието си да спре тези оправдания, които само увеличаваха погнусата й.
— Не, изслушай ме докрай, умолявам те, за да можеш, след като узнаеш всичко, да бъдеш снизходителна в присъдата си!
— Снизходителна? — възкликна тя, готова почти да се изсмее.
— Аз го убих по една случайност! — продължаваше да безумствува Лайонел. — Съвсем не бях имал това намерение. На ум не ми е идвало друго, освен да се отбранявам и да запазя живота си. Но когато се кръстосат саби, може да се случи много повече, отколкото човек възнамерява. Призовавам господа за свидетел, че смъртта му беше случайност, плод на собствения му гняв.
Розамунд беше спряла да ридае и сега го гледаше със студен, ужасен поглед.
— А това, дето оставихте и мене, и целият свят да вярва, че убиството е било дело на брат ви, и то ли беше случайност? — запита го тя.
Той закри лице, сякаш нямаше сили да издържи погледа й.
— Ако само знаеш колко те обичах… дори и в онези дни, тайно… може би щеше да се смилиш малко над мене! — хленчеше Лайонел.
— Да се смиля? — Девойката се наведе напред и като че ли изплю думите срещу него. — Господи боже, човече! Нима търсите милост!… Вие?
— И все пак би трябвало да ме съжалиш, ако можеше да разбереш великото изкушение, на което се бях поддал.
— Разбрах величието на вашата гнусота, вашата лъжливост, вашата страхливост, вашата подлост. О!
Лайонел протегна към нея умоляващи ръце; в очите му блестяха сълзи.
— В твоето милосърдие, Розамунд… — беше започнал той, когато най-после се намеси Оливър.
— Струва ми се, че отегчаваш дамата — рече той и го бутна с крак. — Разкажи ни вместо това за още някоя от твоите изумителни случайности. Те са по-забавни. Осветли ни по случайността, с помощта на която нареди аз да бъда отвлечен и продаден като роб. Разправи ни за случайността, благодарение на която наследи моите имоти. Опиши ни подробно всичките случайни обстоятелства, нещастна жертва на които си бил от начало до край. Хайде, човече, напрегни си мозъка. От това ще излезе чудесен разказ.
В този миг се появи Джаспър да съобщи, че Али чакал с мангала и нажежените белезници.
— Те вече не са нужни — каза Оливър. — Отведи оттук този роб. Помоли Али да се занимае с него и да се разпореди призори да бъде прикован към едно от веслата на галеасата ми. Махни го!
Лайонел се изправи с посивяло лице.
— Почакайте! О, почакайте! Розамунд! — извика той. Оливър го хвана за врата, завъртя го и го блъсна в прегръдките на Джаспър.
— Махни го! — изръмжа той, а Джаспър сграбчи нещастника за раменете, изблъска го навън и остави Розамунд и Оливър сами с истината под звездите на Варвария.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
ЛУКАВСТВОТО НА ФЕНЗИЛЕ
Оливър измери с продължителен поглед жената, която седеше полусвита на дивана, със сключени ръце, със замръзнало, вкаменено лице, със сведен взор. Той тихо въздъхна и се извърна. После прекоси до оградата и се загледа в града, окъпан от белия блясък на вдигналата се високо месечина. Оттам долиташе глъчка, заглушавана от лъкатушна песен на славей, скрит някъде в неговата градина, и крякането на жабите край езерото в долината.
Сега, след като истината беше загребана от извора си и просто плисната в скута на Розамунд, той съвсем не изпитваше онова остро чувство на тържество, каквото беше вярвал, че ще изпита в подобен час. Всъщност чувствуваше се по-скоро натъжен и потиснат.
Греховната чаша на радостта, която си беше представял, че ще изпие с такава жадна наслада, бе отровена от откритото сега известно оправдание за държането й спрямо него, от убеждението й, че изчезването му може да се обясни само като бягство.
Тежеше му чувството, че е тръгнал по съвсем погрешен път, че в отмъщението си е надхитрил самия себе си и сега плодовете, които бяха изглеждали тъй многожелано сладки, горчаха в устата му като пепел.
Дълго стоя той там, в настъпилото между тях пълно мълчание. Най-сетне се раздвижи, обърна се гърбом към оградата и бавно се запъти обратно, докато спря пред дивана, загледан в девойката от височината на великанския си ръст.
— Най-после чухте истината — промълви той. И тъй като тя не отговори, продължи: — Радвам се, че тя се изтръгна от него, преди да пристъпим към мъченията, защото иначе щяхте да заключите, че болката го принуждава да направи лъжливи самопризнания. — Оливър замълча, но тя все още не проговаряше; всъщност по нищо не личеше изобщо да го е чула. — Този — заключи той — бе мъжът когото предпочетохте пред мене. Бога ми, това съвсем не е ласкателно за мене, както може вече да сте разбрали.