Морският ястреб
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Морският ястреб». Краткое содержание книги:
— Не мислете — каза Оливър, — че не мога да подкрепя думата си с доказателства, ако ми поискате такива.
— Доказателства? — Тя го загледа за миг с широко отворени очи. После устните й се свиха. — И това без съмнение е било причина за бягството ви, когато сте чули, че в отговор на общественото мнение кралските пълномощници вече идват, за да поискат от вас сметка.
Той я загледа за миг, втрещен и до немай-къде поразен.
— Бягство? — промълви той. — Каква ли е тази басня?
— Сега пък сигурно ще ми кажете, че не сте избягали. Че и това е лъжливо обвинение срещу вас?
— Тъй — проточи бавно Оливър, — значи хората са сметали, че съм избягал!
Тогава у него настъпи просветление, което го заслепи и зашемети. Колко неизбежно е било това, което са помислили хората, и все пак то никога не беше му минало през ума. О, колко дяволски просто бе то! По всяко друго време изчезването му щеше да възбуди разни предположения, а може би и разследвания. Ала случило се именно тогава, то беше намерило незабавно и убедително обяснение и никой не си беше направил труда да разпитва по-нататък. По този начин задачата на Лайонел бе станала двойно по-лесна, по този начин собствената му вина бе станала два пъти по-несъмнена в очите на всички. Той обори глава. Какво беше направил? Можеше ли още да вини Розамунд за това, че е повярвала в едно тъй неоспоримо доказателство? Можеше ли още да я кори за това, че е изгорила, без да го отвори, писмото, изпратено й по Пит? Действително какво друго биха могли да предположат всички, освен че той е избягал? А при това положение безспорно подобно бягство е трябвало да го заклейми безвъзвратно с приписаното му убийство. Можеше ли да я укорява, че е била окончателно убедена от единственото разумно предположение?
Изведнъж съзнанието за сторената неправда го заля като някаква вълна.
— Боже мой! — изпъшка Оливър като от болка. — Боже мой! Той я изгледа, а сетне пак отвърна поглед, защото сега нямаше сили да издържи измъчения, помръкнал и все пак безстрашен взор на смелите й очи.
— Какво друго наистина бихте могли да помислите? — промълви съкрушено той, като изрази по този начин част от онова, което измъчваше ума му.
— Нищо друго освен цялата отвратителна истина — отвърна настървено Розамунд и с това наново го жегна, изтръгна го от ненадейната му слабост и го изпълни с негодувание и отмъстителност.
„Тя беше проявила — помисли си Сакр-ел-Бар в този миг на възвръщащ се гняв — прекалено голяма готовност да повярва в онова, което се е говорело против него.“
— Истина ли? — възкликна той и сега я изгледа смело. — Можете ли да познаете истината, когато се изправите пред нея? Ние ще я открием. Защото, кълна се в божието име, сега ще видите изправена пред вас голата истина и ще признаете, че тя надминава по гнусота всичките ви гнусни представи.
Този път в гласа и държането му имаше нещо извънредно убедително, което я накара да долови, че се намира пред някакво откритие. Розамунд почувствува леко вълнение, нещо като отражение от страшната възбуда, обхванала Оливър.
— Брат ви — започна той — срещна смъртта си от ръцете на малодушен подлец, когото аз обичах и спрямо когото имах свещен дълг. След убийството той избяга да търси подслон при мен. Получената в двубоя рана остави кървавата следа по неговия път. — Той спря, гласът му стана по-мек и зазвуча като у безпристрастно разсъждаващ човек: — Не беше ли странно всъщност, че никой не помисли да установи с положителност откъде беше дошла тази кръв и да вземе под внимание, че аз не съм бил ранен в онези дни. Мастър Бейн знаеше това, защото аз подложих тялото си на неговия преглед, след което той написа документ, скрепен с надлежните свидетелски подписи, който щеше да изпрати кралските пълномощници с подвити опашки обратно в Лондон, ако бях в Пенароу, когато са пристигнали.
В ума й смътно изпъкна споменът, че мастър Бейн беше твърдял за съществуването на някакъв подобен документ и че дори беше отишъл дотам да положи клетва именно за това обстоятелство, изтъкнато сега от сър Оливър; спомни си също, че тази подробност бе отхвърлена като измислица на съдията, за да се защити срещу обвинението в нехайство при изпълнение на своя дълг, толкова повече, че като единствен свидетел беше посочил починалия свещеник, сър Андрю Флак. Гласът на сър Оливър откъсна вниманието й от този спомен.
— Но да оставим това — казваше той. — Да се върнем към самия разказ. Аз подслоних подлия страхливец. С това хвърлих подозрение върху самия себе си, а тъй като не можех да се оправдая, без да издам него, запазих мълчание. Това подозрение се превърна в сигурност, когато жената, с която бях сгоден, без да вземе под внимание моите клетви, наивно повярва най-лошото за мене, развали нашия годеж и с това ме заклейми като убиец и лъжец в очите на всички. Негодуванието срещу мен се разрасна. Кралските пълномощници бяха на път да извършат онова, което съдиите от Труроу бяха отказали да направят.