Морският ястреб
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Морският ястреб». Краткое содержание книги:
Джаспър се поклони и изчезна.
— Тези гривни ще изтръгнат признание от устните ти, братко мой!
— Аз нямам какво да признавам! — възпротиви се Лайонел. — С твоите злодейски мъчения можеш да изтръгнеш от мене какви ли не лъжи.
Оливър се усмихна.
— Не се съмнявам, че лъжите по-лесно ще се изтръгнат от тебе, отколкото истината. Но в края на краищата ще чуем и истината, не се съмнявай в това. — Той се присмиваше, но в този присмех се криеше коварно съображение. — И ти ще ни разкажеш цялата история — продължи той, — с всичките й подробности, тъй че да изчезне и последното съмнение на госпожица Розамунд. Ще й разправиш как го причака онази вечер в Годолфин Парк; как го нападна от засада и…
— Това не е вярно! — изкрещя Лайонел в пристъп на искреност, който го накара да скочи прав.
Това не беше вярно наистина и Оливър го знаеше, но беше прибягнал преднамерено до лъжата — използуваше я като опорна точка, от която да стигне до истината. Той бе лукав като триста дяволи и може би никога не бе проявявал лукавството си по-блестящо.
— Не е вярно ли? — възкликна той с укор — Хайде, бъди разумен. Кажи си истината, преди мъченията да я измъкнат от тебе. Помни, че аз зная всичко точно както ми го разказа сам ти. Как беше то, а? Притаен зад един храст, ти скочи изневиделица върху му и го прониза, преди той да успее дори да се хване за сабята си, и тъй…
— Тази лъжа се опровергава от самите обстоятелства! — вбесено го прекъсна Лайонел. Всеки, който се вслушаше в гласа му, щеше да разбере, че в това действително имаше истина, гневна, възмутителна истина, изпълнена с убедителност. — Когато го намериха, сабята му лежеше до него.
Но Оливър посрещна това с върховно пренебрежение.
— Нали го зная? Ти сам я извади, след като го беше убил. Тази подигравка постигна смъртоносната си цел. Само за миг Лайонел изгуби почва под краката си в прилива на неподправено възмущение и този миг го погуби.
— Господ да ми е свидетел, че това не е вярно! — диво изкрещя той. — И ти го знаеш! Аз се бих с него честно… — Той се пресече и дълбоко пое въздух с хъркащ звук, който действуваше ужасно на слуха.
Последва мълчание, през което и тримата останаха неподвижни като статуи: Розамунд пребледняла и изтръпнала, Оливър мрачен и злобно-подигравателен, а Лайонел отпуснат и сломен от съзнанието за това, как е бил подлъган да се самоиздаде.
Най-после Розамунд проговори първа, а гласът й се колебаеше и преминаваше от един тон в друг, макар че се напрягаше да го запази равен.
— Какво… какво каза, Лайонел? — запита тя. Оливър тихо се засмя.
— Струва ми се, че се готвеше да добави доказателства към признанието си — подигра се той. — Щеше да спомене за раната, получена в двубоя, оставила тази диря в снега, и с това да докаже, че аз лъжех, както и наистина лъжех, когато казах, че е нападнал Питър от засада.
— Лайонел! — възкликна девойката. Тя направи крачка напред и понечи да протегне ръце към него, но ги отпусна пак. Той стоеше поразен, без да отговори. — Лайонел! — повторно викна тя с внезапно прегракнал глас. — Вярно ли е това?
— Не чухте ли да го казва? — запита Оливър.
Тя се олюля за миг, загледана в Лайонел, с лице, изкривено в изражение на неизказана болка. Оливър пристъпи към нея, готов да я подхване, уплашен да не би да падне. Но тя го спря с повелителен жест и с върховно усилие овладя слабостта си. Въпреки това коленете й трепереха и отказваха да й служат. Тя се отпусна на дивана и закри лицето си с ръце.
— Боже, смили се над мене! — простена девойката и остана там свита, задушавана от ридания.
Лайонел се стресна от този съкрушен вик. Приведен, той се приближи до нея, а Оливър, все още мрачен и злобно подигравателен, остана на мястото си — зрител на ускорената от него развръзка. Знаеше, че ако му даде възможност, Лайонел ще се заплете още повече. Трябваше да последват обяснения, които щяха да го погубят окончателно. Оливър се задоволи само да наблюдава.
— Розамунд! — разнесе се жалостният вопъл на Лайонел. — Роуз! Имай милост! Изслушай ме, преди да ме съдиш. Изслушай ме, за да не ме разбереш погрешно!
— Да, изслушайте го — подметна Оливър с тихия си дразнещ смях. — Изслушайте го. Струва ми се, че ще бъде много забавен.
Този присмех жегна нещастния Лайонел още повече.
— Розамунд, всичко, което ти разказа той, е лъжа! Аз… аз… Това стана при самоотбрана. Лъжа е, че съм го нападнал от засада. — Думите му се занизаха безредно. — Бяхме се скарали за… за … по един въпрос, а нечестивият пожела да се срещнем същата вечер в Годолфин Парк, той и аз. Той ме оскърби, удари ме, а накрая насочи сабята си срещу мене и ме принуди да направя същото, за да си запазя живота. Това е истината. Кълна ти се тук на колене, пред погледа на небето! И…