20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Значи ще бъда войник? — попита младежът. — О, господине, благодаря ви от все сърце!
— Сбогом, графе — каза абат д’Ербле. — Връщам се в манастира си.
— Сбогом, абате — каза коадюторът. — Утре ще държа проповед, а тая вечер трябва да прегледам двадесет текста.
— Сбогом, господа — каза графът. — Ще спя двадесет и четири часа поред, капнал съм от умора.
Тримата мъже се поздравиха, след като размениха последен поглед.
Скарон ги следеше скрито през завесите на салона си.
— Нито един от тях няма да направи онова, което казва — промърмори той с маймунската си усмивка. — Но на добър час, мили благородници! Кой знае дали не работят, за да ми върнат пенсията? Те могат да си движат ръцете, а това е вече много. Уви, аз имам само езика си, но ще се помъча да докажа, че и той е нещо. Ей, Шампеноа! Вече удари единадесет часа. Закарайте ме до леглото… Наистина тая госпожица д’Обинье е просто очарователна!
И нещастният паралитик изчезна в спалнята си, вратата на която се затвори след него. Светлините на улица де Турнел угаснаха една след друга.
XXIV. СЕН ДЕНИ
Съмваше се, когато Атос стана и се облече; по необикновената му бледина и по следите от безсънието върху лицето му можеше да се види лесно, че той не е спал Почти цяла нощ. Тая сутрин във всички движения на тоя обикновено тъй твърд и тъй енергичен човек се чувствуваше известна отпуснатост и нерешителност.
Той се занимаваше с приготовленията за заминаването на Раул и се мъчеше да печели време. Най-напред изчисти сам една шпага, която изтегли от парфюмиран кожен калъф, и опита дали дръжката е добра и дали острието се държи здраво на дръжката.
След това сложи в чантата на младежа кесия с луидори, повика Оливен (така се казваше слугата, дошъл; с него от Блоа) и му поръча да нареди куфара пред него, като следеше да не се забрави всичко, необходимо за един младеж, който отива на поход.
Най-после, след като употреби почти един час за всички тия занимания, той отвори вратата в спалнята на виконта и влезе тихо.
Лъчистото слънце проникваше вече в стаята през широкия прозорец: Раул, завърнал се късно вечерта, беше забравил да спусне завесите. Той още спеше, сложил красиво глава на ръката си. Дългата му черна коса полу-закриваше очарователното чело, овлажняло от бисерни капчици пот, които се стичаха по бузите на умореното момче.
Атос се приближи, наведе се над леглото и дълго гледа с тиха тъга тоя усмихнат младеж с полузатворени клепачи, закрилян с грижовна обич от своя ангел пазител. Полекалека Атос се увлече в мечти пред тая тъй богата и тъй чиста младост. В него възкръсна собствената му младост, донасяйки му всички тия сладки спомени, които са по-скоро ухания, отколкото мисли. Между това минало и настоящето имаше пропаст. Но въображението лети като ангел и като светкавица; те преминават моретата, където едва не сме претърпели корабокрушение, мрака, в който са изчезнали нашите илюзии, бездната, която е погълнала нашето щастие. Той си спомни, че цялата първа част от живота му бе разбита от жена; помисли си с ужас какво влияние можеше да има любовта и над тая тъй нежна и едновременно тъй силна натура.
Спомняйки си за всичките си страдания, той си представи как ще страда Раул и нежното, дълбоко съжаление на сърцето му се отрази във влажния поглед, който почиваше върху лицето на младежа. В тая минута Раул се събуди без смущение, без неувереност и без умора, както се събуждат крехките натури, както се събуждат птиците. Очите му срещнаха погледа на Атос и той разбра навярно какво ставаше в сърцето на тоя човек, който чакаше събуждането му с израз на безкрайна обич.
— Тук ли бяхте, господине? — попита той почтително.
— Да, Раул, стоях тук — отговори графът.
— И не ме събудихте?
— Не исках да ви лиша от още няколко минути хубав сън, приятелю мой; вие сте се уморили навярно след вчерашния ден, който продължи до късно през нощта.
— О, господине, колко сте добър! — извика Раул. Атос се усмихна.
— Как се чувствувате? — го попита той.
— Отлично, господине, съвсем отпочинал и бодър.
— То е, защото още расте — продължи Атос с пленителното бащинско чувство на зрял човек към младеж — и защото на вашата възраст умората е двойно по-голяма.
— О! господине, моля да ме извините — каза Раул. засрамен от такова внимание, — аз ей сега ще се облека.
Атос повика Оливен и наистина след десет минути, с тая точност, която Атос, обигран във военната служба, беше предал на възпитаника си, младежът бе готов.
— А сега — каза младежът на слугата — наредете вещите ми.