20 години по-късно

— Да, разбира се — отвърна Скюдери, като сучеше мустака си. — Само намирам, че комичното у него е пресилено и че шегите му са доста грубички. Спомнете си неговото „Писмо на шарана до щуката“.

— Без да смятаме, че най-добрите си вдъхновения дължи на дома Рамбуйе. Спомнете си „Зелнд“ и „Ал сидале“.

— А пък аз — каза Арамис, като се приближи до кръга и се поклони почтително на госпожа дьо Шеврьоз, която му отговори с любезна усмивка, — а пък аз ще го обвиня, че се държи прекалено свободно с големците. Той си позволява често волности с госпожа принцесата, с господин маршал д’Албер, с господин дьо Шомбер и дори с кралицата.

— Как, с кралицата? — извика Скюдери и издаде напред десния си крак, сякаш се приготви за отбрана — Да му се не види! Не знаех това. Какви волности си е позволил по отношение на кралицата?

— Нима не знаете стихотворението му „Аз мислех“?

— Не — каза госпожа дьо Шеврьоз.

— Не — каза госпожица дьо Скюдери.

— Не — каза госпожица Поле.

— Наистина кралицата го е съобщила, мисля, на малцина: но аз го получих от сигурно място.

— И го знаете?

— Мога да си го припомня, струва ми се.

— Да го чуем! Да го чуем! — казаха всички в един глас.

— Ето по какъв случай били казани тия стихове — рече Арамис. — Господин дьо Воатюр бил в каретата на кралицата, която се разхождала насаме с него в гората на Фонтенебло. Той се престорил на замислен, за да го попита кралицата за какво мисли; така се и случило. „За какво мислите, господин дьо Воатюр?“ — попитала тя. Воатюр се усмихнал, помълчал няколко секунди, за да помислят, че импровизира, и отговорил: