20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Нима милият Воатюр е толкова зле? — попита Арамис, полускрит зад завесата на прозореца.
— Уви, много е зле! — отвърна господин Менаж, — И може би тоя велик човек скоро ще ни напусне.
— Е, той да умре! — злобно забеляза госпожица Поле. — Има да чакате! Той е заобиколен от султанки като турчин. Госпожа дьо Сенто е долетяла и му дава бульон. Ла Рьонодо му грее чаршафите и дори нашата приятелка маркиза дьо Рамбуйе му изпраща разни варени билки.
— Вие не го обичате, мила Партени! — каза Скарон СЪС СМЯХ.
— О, каква несправедливост, мили ми болнико! Аз го мразя толкова малко, че с удоволствие бих поръчала литургии за упокой на душата му.
— Не току-така са ви нарекли Лъвица, мила ми — каза госпожа дьо Шеврьоз от мястото си. — Вие хапете силно.
— Струва ми се, че обиждате един голям поет, госпожо — се осмели да забележи Раул.
— Голям поет … той? … Хайде, веднага личи, виконте, че идвате от провинцията, както сам ми казахте Преди малко, и че никога не сте го виждали. Той! Голям поет? Е, че той е висок едва пет фута!
— Браво! Браво! — извика един дълъг, сух и мургав мъж с величествени мустаци и огромна шпага. — Браво, прекрасна Поле! Време е най-после да се постави тоя дребен Воатюр на мястото му. Високо заявявам, че разбирам, струва ми се, от поезия и винаги съм намирал неговата за отвратителна.
— Кой е тоя самохвалец, господине? — се обърна Раул към Атос.
— Господин дьо Скгодери.
— Автор на „Клели“ и „Кир Велики“?
— Половината от които е написала сестра му, която сега приказва с онова хубаво момиче, там, край Скарон.
Раул се обърна и наистина видя две нови, току-що влезли личности: едната крайно очарователна, крайно крехка, крайно печална, с хубава черна коса и кадифени
——
1 Ое=еге огЬет (лат.) — Напуска земята. Б. пр.
очи като лилави цветове на теменуга, сред които блести златна чашка; другата жена, както изглежда, нейна настойница, беше студена, суха и жълта, типична гувернантка или набожница.
Раул се зарече да не излиза от салона, преди да говори с хубавото момиче с кадифени очи, което по някаква странна игра на мисълта, без да има никаква прилика, му напомни неговата бедна малка Луис, оставена от него болна в замъка Ла Валиер и забравена от него за минута сред това шумно общество.
През това време Арамис се приближи до коадютора, който със смеещо се лице му пошепна няколко думи на ухото. Въпреки самообладанието си Арамис трепна неволно.
— Смейте се де — му каза господин дьо Рец. — Гледат ни.
И той го остави, за да отиде да приказва с госпожа дьо Шеврьоз, около която се беше образувал голям кръг.
Арамис се престори, че се смее, за да отклони вниманието на няколко любопитни слушатели. Той забеляза, че на свой ред Атос се беше настанил в отвора на прозореца, където преди малко беше самият той, подхвърли няколко думи наляво и надясно и се озова естествено до него.
Между тях започна разговор, придружен от много движения.
Тогава Раул се приближи до тях, както му беше поръчал Атос.
— Господин абатът ми рецитира едно рондо на господин Воатюр — каза Атос високо — и според мене то е несравнимо.
Раул постоя малко край тях, а после се смеси в групата на госпожа дьо Шеврьоз, към която се бяха присъединили госпожица Поле, от едната страна, и госпожица дьо Скюдери, от другата.
— Е, добре — каза коадюторът, — ще си позволя да не се съглася напълно с мнението на господин дьо Скюдерн; напротив, намирам, че господин дьо Воатюр е поет, но чист поет. Политическите идеи не са му никак присъщи.
— И така? — попита Атос.
— Утре — отговори Арамис бързо.
— В колко часа?
— В шест.
— Къде?
— В Сен Манде.
— Кой ви каза това?
— Граф дьо Рошфор. Някой се приближаваше.
— А философските идеи? Точно те липсваха на клетия Воатюр. Аз съм съгласен с мнението на господин коадютора: чист поет.
— Да, разбира се, в поезията той беше необикновен — каза Менаж, — но все пак потомството, като му се възхищава, ще го укори за много голяма волност в стиха; той уби поезията, без сам да знае това.
— Уби, точно така — забеляза Скюдери.
— Но какъв шедьовър са неговите писма! — каза госпожа дьо Шеврьоз.
— О, в това отношение той е неоспорима знаменитост — съгласи се госпожица дьо Скюдери.
— Това е вярно — възрази госпожица Поле, — но само когато се шегува, защото в епистоларния, сериозен жанр той е жалък; и ако не се изразява грубо, тогава съгласете се, че се изразява много лошо.
— Но вие ще се съгласите все пак, че в шегата е неподражаем.