20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Да, разбира се, то е едно от най-очарователните същества на земята, госпожица Франсоаз д’Обинье.
— Да не е от рода на знаменития Агрипа1, приятел на крал Анри IV?
— Тя е негова внучка. Пристига от Мартиника и затова я наричам хубавата индианка.
Раул я погледна с любопитство и погледите им се срешнаха. Младото момиче се усмихна. Разговорът за Воатюр продължаваше.
— Господине — каза госпожица д’Обинье, като се обърна на свой ред към Скарон, сякаш желаеше да се намеси в разговора му с младия виконт, — не се ли възхищавате от приятелите на клетия Воатюр? Слушайте как го винят,
——
1 Агрипа a’O б и и ь е Б. пр
френски сатиричен поет (1550–1630 г.)
като го хвалят! Един не му признава здравия смисъл, друг — поезията, трети — оригиналността, четвърти — комизма, пети — независимостта, шести … Е, боже мой, какво ще оставят на тая неоспорима знаменитост, както се изрази госпожица дьо Скюдери?
Скарон започна да се смее, Раул също. Сама учудена от ефекта, който произведе, хубавата индианка наведе очи и доби отново простодушния си вид.
„Ето едно умно момиче“ — помисли си Раул.
Атос стоеше все още в отвора на прозореца и гледаше с презрителна усмивка цялата тая сцена.
— Повикайте господин граф дьо Ла Фер — каза госпожа дьо Шеврьоз на коадютора, — необходимо ми е да поговоря с него.
— А на мен ми е необходимо да мислят, че не говоря с него — отговори коадюторът. — Аз го обичам и се възхищавам от него, защото зная старите му приключения, някои поне; но смятам да го поздравя едва други ден сутринта.
— Защо именно други ден сутринта? — попита госпожа дьо Шеврьоз.
— Ще узнаете това утре вечер — отвърна каодюторът със смях.
— Наистина, мили ми Гонди, вие говорите като апокалипсис1 — каза херцогинята. — Господин д’Ербле — прибави тя, като се обърна към Арамис, — ще бъдете ли тъй добър да ми услужите още веднъж тая вечер?
— Разбира се, херцогиньо — отговори Арамис, — тая вечер, утре, винаги, заповядайте.
— Тогава идете да повикате граф дьо Ла Фер: искам да поговоря с него.
Арамис се приближи до Атос и се върна с него.
— Господин графе — каза херцогинята, като връчи едно писмо на Атос, — ето това, което ви обещах. Нашето протеже ще бъде прието отлично.
— Госпожо, той е много щастлив, че ви дължи нещо — Рече Атос.
— В това отношение няма защо да му завиждате, защото
——
Апокалипсис („откровение“). Последната книга на Новия завет, която съдържа страшни „пророчества“. — Б. пр.
то аз дължа на вас познанството си с него — възрази лукавата жена с усмивка, която напомни на Арамис и на Атос Мари Мишон.
С тия думи тя стана и поръча да дойде каретата й. Госпожица Поле си беше отишла вече, госпожица дьо Скюдери си отиваше също.;,
— Виконте — обърна се Атос към Раул, — изпроводете госпожа херцогинята дьо Шеврьоз; помолете я да има добрината да се облегне на ръката ви, когато слиза, и на слизане й поблагодарете.
Хубавата индианка се приближи до Скарон, за да се сбогува.
— Вие си отивате вече? — попита той.
— Отивам си една от последните, както виждате. Ако получите известия за господин дьо Воатюр, особено ако са добри, бъдете тъй добър да ми ги съобщите утре.
— О, сега той може да умре — каза Скарон.
— Как така? — запита младото момиче с кадифените очи.
— Разбира се, хвалебното му слово е готово.
И те се разделиха, като се смееха; младото момиче се обърна, за да погледне още веднъж със съчувствие клетия паралитик, а клетият паралитик я изпроводи с поглед, пълен с любов.
Постепенно тълпата оредя. Скарон сякаш не забелязва ще, че някои от гостите му приказваха тайнствено, че мнозина получаваха писма и че вечерта му имаше; както изглежда, някаква тайнствена цел, която нямаше нищо общо с литературата, макар че вдигаха толкова шум за нея. Но какво го интересуваше Скарон? Сега можеха да фрондират у него, колкото си искат: от сутринта, както каза, той не беше вече болен на кралицата.
Раул придружи херцогинята до каретата й. Тя седна й му подаде ръката си да я целуне; после, подчинявайки се на една от тия луди прищевки, които я правеха тъй достойна за обожаване и особено тъй опасна, тя улови изведнъж главата му, целуна го по челото и му каза:
— Виконте, дано моите благопожелания и тая целувка ви донесат щастие!
После тя заповяда на кочияша да кара в двореца Люин. Каретата тръгна. Госпожа дьо Шеврьоз махна за последен път с ръка на младежа of вратичката и Раул се върна смутен в салона. Атос разбра какво се беше случило и се усмихна.
— Елате, виконте — каза той, — време е да се оттеглите; утре заминавате за армията на господин принца; прекарайте добре последната си нощ на гражданин.