20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Госпожица Поле отиде да заеме обикновеното си място, но преди да седне, тя огледа цялото събрание от височината на величието си и погледът й се спря върху Раул.
Атос се усмихна.
— Госпожица Поле ви забеляза, виконте; идете да й се поклоните. Покажете се такъв, какъвто сте: един откровен провинциалист; но избягвайте да й гозорите за Анри IV.
Виконтът се приближи почервенял до лъвицата и скоро се смеси с кавалерите, които заобикаляха креслото.
Обществото се раздели на две различни групи: едната около господин Менаж, другата около госпожица Поле; Скарон обикаляше от едната до другата, като маневрираше сред гостите с креслото си на колела с такава ловкост, с каквато един опитен кормчия управлява шлепа си сред море, осеяно с подводни скали.
— Кога ще поговорим? — се обърна Атос към Арамис.
— След малко — отговори Арамис. — Още няма много хора и ще привлечем вниманието.
В тая минута вратата се отвори и лакеят доложи за господин коадютора.
При това име всички се обърнаха, защото то започваше да става вече много известно.
Атос също се обърна към вратата. Той познаваше абат дьо Гонди само по име.
Влезе един дребен мургав човек, грозен, късоглед, непохватен, с изключение на изкуството да владее шпагата и пистолета; още с влизането си той се блъсна в една маса и едва не я събори; но при все това в лицето му имаше нещо величаво и гордо.
Скарон също побърза да го посрещне на креслото си; госпожица Поле го поздрави с ръка от мястото си.
— А1 — каза коадюторът, като забеляза Скарон, тоест когато почти се блъсна в него. — Значи вие сте в немилост, абате?
Това беше обичайният израз; тая вечер той се повтори сто пъти и Скарон каза вече сто остроти на тая тема; на сто и първия път едва не засече, но едно отчаяно усилие го спаси.
— Господин кардинал Мазарини благоволи да помисли за мен — каза той.
— Изумително! — извика Менаж.
— Но как ще продължавате да ни приемате? — продължи коадюторът. — Ако доходите ви намаляват, ще бъда принуден да ви назнача каноник в Нотр Дам.
— О, не, не! — възрази Скарон. — Бих ви компрометирал много.
— Значи имате средства, които ние не знаем?
— Ще взема назаем от кралицата.
— Но нейно величество няма нищо свое — се обади Арамис. — Нали имуществото на съпрузите е неделимо?
Коадюторът се обърна и се усмихна на Арамис, като му направи с края на пръста си приятелски знак.
— Извинете, мили ми абате — му каза той, — вие сте изостанал от модата и трябва да ви направя един подарък.
— Какъв? — попита Арамис.
— Шнур за шапка.
Всички се обърнаха към коадютора, който извади от Джоба си копринен шнур с особена форма.
— А! — извика Скарон. — Но това е прашка!
— Именно! — каза коадюторът. — Сега всичко се прави алафронд. Госпожице Поле, имам за вас две-ри
——
1 Ще напомним, че 1а Ггопйе значи прашка. Б. пр.
ло алафронд. На вас, д’Ербле, ще изпратя моя ръкавичар, той прави ръкавици алафронд; а на вас, Скарон, моя хлебар с неограничен кредит: той прави чудесни хлябове алафронд.
Арамис взе шнура и го завърза около шапката си.
В тая минута вратата се отвори и лакеят доложи високо:
— Госпожа херцогиня дьо Шеврьоз!
При името на госпожа дьо Шеврьоз всички станаха.
Скарон отправи бързо креслото си към вратата. Раул се изчерви. Атос направи знак на Арамис, който се спотаи в отвора на един прозорец.
Сред почтителните поздрави, които я посрещнаха при влизането й, херцогинята търсеше явно някого или нещо. Най-после тя съзря Раул и очите й заблестяха; забеляза Атос и доби замислен израз; видя Арамис в отвора на прозореца и трепна леко от изненада зад ветрилото си.
— Тъкмо се сетих — каза тя, сякаш за да разгони налегналите я мисли, — как е клетият Воатюр? Знаете ли, Скарон?
— Как, господна Воатюр е болен? — попита непознатият, който беше говорил с Атос на улица Сент Оноре. — Какво му е пак?
— Играл, като ие се погрижил да поръча на лакея си да му вземе ризи за смяна — отговори коадюторът-, — тъй че се простудил и сега умира.
— Къде се е случило това?
— Е, боже мой, у мен! Представете си, клетият Воатюр беше дал тържествен обет да не играе вече. След три дни не издържал и тръгнал към архиепископията, за да го освободя от обета му. За нещастие в тая млнута имах много важна работа с любезния съветник Брусел в една от най-далечните стаи; Воатюр забелязал маркиз дьо Люин, който седял край една маса и чакал играч. Маркизът го повикал и го поканил да седне. Воатюр отговорил, че не може да играе, докато не го освободя от обета му. Люин гарантира за мене и взема греха върху себе си. Воатюр сяда край масата, изгубва четиристотин екю, простудява се, когато излиза, и ляга, за да не стане повече.