През страната на скипетарите

Ако първите ми думи не бяха направили желаното впечатление, то последната заплаха постигна необходимото въздействие. Илия смутено отстъпи назад. «Пълководецът» вдишваше проникващото ухание на печено, стисна устни и безпомощно започна да потрива панталоните си. Тромпетистът обаче овладя положението. Той дойде при мен с широки крачки, застана пред мен и каза:

— Ефенди, не искаме да изгубим овните. Голям товар ще сложиш на съвестта си, ако ни лишиш от тях. Затова бих искал да се освободя от вътрешните си угризения, като ти призная истината.

— Виждам, че тук има поне един честен човек — отвърнах аз.

— О, ние всички сме честни, но само един може да говори. Аз давам такта в музиката и звукът на моята зурна е най-силен, затова и сега ще взема думата. Не сме се били, а отидохме до колибата, за да донесем мъртъвците. Водите на Слетовска река не са виждали никакъв труп. Ако заповядаш, открито ще ти кажа как стана всичко.

— Говори.

— Седях си вкъщи и тъкмо оправях една дълбока гънка на зурната си, която предишния ден се получи, като съборих с нея на земята един човек, който ме обиди. Тогава при мен дойде полицейският началник, който ми е баджанак, защото е женен за сестрата на моята жена. Той ми разказа за теб, за аладжите и за това какво искаш от кехаята. Илия му дал тайната задача да отиде при храстите и да каже на аладжите, че сте им се измъкнали и че трябва да се омитат, защото много скоро войската от нашите бойци ще потегли срещу тях, за да ги залови.

— Така си и знаех!

— Пазачът на общественото добруване искаше от приятелски и роднински чувства да ми даде възможност да стана съпричастен към славата, като ида да говоря с аладжите, затова ме прикани да го придружа.

— А може би по-скоро се е страхувал да отиде сам, затова те е взел със себе си.

— Грешиш. В неговото, както и в моето сърце няма страх. Не се страхувам дори и от най-силния враг, защото зурната ми е мощно оръжие, с което вече съм направил цицини на доста глави.

И така ние потеглихме.

— Но бавно, нали?

— Да, защото трябваше да обсъдим как най-добре да изпълним трудната си задача. Затова тръгнахме бавно по пътя и от време на време викахме на аладжите, че не сме дошли да ги убиваме.

— Много мъдра предпазливост от ваша страна, защото иначе можеха да ви нападнат.

— О, не! Правехме го, за да не изплашим прекалено много аладжите. Но те отвърнаха на нежните ни чувства с неблагодарност.

— И в какво се състоеше тя?

— В бой с камшик, с който богато възнаградиха скъпия ми баджанак, което, разбира се, при мен не посмяха да направят.

— Охо! — прекъсна го полицаят. — Не ти ли удари единият аладжа плесница, така че ти падна на земята?

— Излъгал си се, защото беше тъмно, а ударите от камшика се сипеха върху тебе като градушка, при което ти изобщо не можеше да се огледаш около себе си, та да можеш да ме наблюдаваш. Затова думите ти нямат тежестта на показания на свидетел.