Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Пуффф. Човекът залитна и се свлече на пода.
Заглушителят скри пламъчето на изстрела. Другият не видя нищо или дори да бе видял, не разбра какво става. А тихият пукот бе заглушен от крясъците наоколо. Онзи просто стоеше, озърташе се и навярно дори не разбра, че партньорът му вече лежи мъртъв на пода.
Пуффф. Повалих и него с втори изстрел в главата.
Пролазих към другия край на скамейката, в случай че някой е забелязал пламъка на изстрелите. Оставаха още двама телохранители плюс Ямаото, Куро, Големия Лю и неговия съдружник.
Но къде? Огледах залата от ляво на дясно. Хората все още се щураха във всички посоки. Искаше ми се да извикам: „Дилайла, къде си?“
Пред ъгловото сепаре припламна светлина. Погледнах натам. Беше Ямаото. Държеше клетъчен телефон и се мъчеше да види какво става.
Ето го негодника! Ъгълчетата на устните ми се извиха нагоре. Вдигнах пистолета и насочих лазера към челото му.
Зеленото сияние на прибора потъна в ослепителен бял блясък. Замижах и неволно отметнах глава.
Веднага разбрах какво е станало. Токът беше дошъл. Приборът имаше автоматичен прекъсвач за силно осветление и това ме спаси от заслепяване, но все пак изгубих няколко секунди, докато привикна със светлината. Приклекнах зад седалката и смъкнах очилата. Когато отново надникнах и вдигнах пистолета над седалката, Ямаото беше изчезнал.
По дяволите. Огледах се.
Ето го, движеше се отляво. Прицелих се в гърдите му.
Бам! Един куршум се заби в облегалката на сантиметри от главата ми. Завъртях се надясно и видях единия от телохранителите, коленичил на пода пред сепарето.
Бам! Нов куршум разкъса облегалката. Не разсъждавах. Просто стиснах дръжката на пистолета, прицелих се в гърдите му и натиснах спусъка. Изстрелът го улучи в гръдната кост. Той отхвръкна назад и аз го прострелях още два пъти, преди да докосне пода.
Отново се завъртях към Ямаото. Той вече тичаше и всички тичаха заедно с него, бягаха от стрелбата. Завъртях пистолета, прицелих се.
— Лягай! — чух зад себе си вика на Дилайла.
Проснах се и над главата ми профуча куршум, след част от секундата последва трясък на изстрел. Пролазих надясно и надникнах над облегалката. Беше четвъртият телохранител. Той завъртя пистолета към новата ми позиция и пак стреля. Пропълзях към края на скамейката, а в главата ми се въртеше идиотската мисъл: „Май не ни потръгна добре, нали?“
Подадох пистолета иззад седалката. Телохранителят ме видя и пак се прицели.
Бам! Бам! Бам! Пак пистолетни изстрели, но не откъм него. Тялото му подскочи и се свлече на пода. Озърнах се. Дилайла стискаше пистолета на един от повалените телохранители.
Извадих нов пълнител, изхвърлих стария и презаредих. Прибрах използвания и казах в микрофона:
— Докс, Ямаото излиза в момента — не знам дали от предния изход или откъм мазето.
— Да, много народ изскача и от двете места — потвърди той с онова свръхестествено спокойствие, което проявяваше, когато гледаше през оптическия мерник. — Чакам го, чакам го.
Обърнах се към Дилайла. Роклята й беше раздрана до кръста, но тя сякаш не забелязваше това. Държеше пистолета на телохранителя с две ръце и оглеждаше залата за заплаха.
— Добре ли си? — подвикнах й.
Тя продължаваше да се оглежда.
— Бягай! Трябва да ликвидираш Ямаото, той знае, че онова в Ню Йорк е твоя работа!
Без повече приказки прескочих скамейката и хукнах към летящата врата. Надникнах през процепа в средата — наляво, надясно. Служителките и прислужникът бяха изчезнали. Прекрачих във фоайето, като въртях едновременно главата си и пистолета. Диванът. Вратата на кабинета. Стълбището.
— По дяволите! — обади се Докс. — Улучих го, но не смъртоносно!
— Къде е?
— Излезе от мазето и отива на запад. Изкачи се по стъпалата заедно с още много народ и имах само секунда. Нямах възможност за прицел в главата. Надупчих го отстрани и той падна, но се изпречиха хора и пак стана, преди да повторя.
Тръгнах към стъпалата.
— На запад, към „Кото-дори“?
— Да, залита, все още можеш да го догониш.
Изтичах надолу, прескачайки през две стъпала. Ненадейно чух изстрели откъм общата зала. Там беше Дилайла. Спрях и се озърнах. После отново погледнах надолу. Още няколко крачки и щях да бъда на изхода, близо до Ямаото.
Направих още една крачка и пак спрях.
— Къде си, човече? — обади се Докс. — Побързай или ще го изпуснем.
Пак прекрачих надолу. Чух собствения си стон. После изтичах обратно нагоре, откъдето бях дошъл.
— Изстрели от общата зала — съобщих му. — Там е Дилайла.
— Мамка му! Добре, аз поемам Ямаото, ти върви й помогни.
— Тичам — отвърнах.