Пътят на кралете (том I)

Мигът отмина.

— Ето — рече Елокар и посочи с облечената си в златна ръкавица ръка — виждам целта ни.

Далинар заслони очи и съгледа големия павилион — шатра на три плата разстояние, над която се вееше кралското знаме. Дотам водеха широки постоянни мостове; намираха се сравнително близо до алетската страна на Пустите равнини, на плата, които самият Далинар поддържаше. Той имаше правото да улови живеещото тук възрастно пропастно чудовище; той имаше привилегията да вземе богатството от вътрешността му.

— Отново се оказа прав, чичо — рече Елокар.

— Старая се да ми стане навик.

— Предполагам, че не мога да те виня за това. Макар че мога от време на време да те побеждавам в някое и друго състезание.

Далинар се усмихна.

— Сякаш отново бях младеж и гонех баща ти в поредното причудливо премерване на силите.

Устните на Елокар се свиха в тънка линия и духчетата на славата избледняха. Споменаването на Гавилар го огорчи; той смяташе, че околните правят неблагоприятни за него сравнения със стария крал. За съжаление често беше така.

Далинар бързо продължи.

— Сигурно сме приличали на десетимата глупаци с това препускане. Наистина ми се ще да ме беше предупредил, та да имам време да подготвя почетната ти гвардия. Това е зона на военни действия.

— Стига де. Прекалено много се тревожиш, чичо. Паршендите от години не са нападали толкова близо до нашата страна на Равнините.

— Е, преди две нощи ти самият изглеждаше разтревожен за собствената си безопасност.

Елокар шумно въздъхна.

— Чичо, колко пъти трябва да ти обяснявам? Мога да се изправя срещу вражеските войници с Меч в ръка. Задачата ти е да се стараеш да ме опазиш от онова, което могат да ми пратят, когато никой не бди, когато всичко е тихо и спокойно.

Далинар не отговори. Елокар беше силно изнервен, дори параноичен, по отношение на убийствата. Но кой ли би могъл да го вини след случилото се с баща му?

Съжалявам, братко, рече си Далинар както винаги, когато помислеше за нощта на гавиларовата смърт. Гавилар умря сам — брат му не беше там да го защити.

— Проверих онова, за което ме помоли — каза Далинар и пропъди спомените.

— Така ли? И какво откри?

— Не много, опасявам се. На балкона ти нямаше следи от преминаване и никой от слугите не докладва за непознати хора в района.

— Имаше някой, който ме наблюдаваше в тъмното онази нощ.

— И така да е било, не се е върнал, Ваше Величество. И не е оставил следи.

Елокар беше видимо разочарован и мълчанието между чичо и племенник стана напрегнато. Под тях Адолин посрещна съгледвачите и подготви преминаването на групата. Елокар беше изразил недоволство от броя на доведените от чичо му хора. Повечето от тях нямаше да са нужни за лова — не войниците, а Броненосците щяха да посекат звяра. Но Далинар трябваше да се грижи за защитата на племенника си. Рейдовете на паршендите вече не бяха толкова дръзки след дългогодишните бойни действия — алетските писари предполагаха, че числеността им е три четвърти от първоначалната, макар че беше трудно да се прецени. Ала присъствието на краля можеше да се окаже достатъчен подтик за безразсъдно нападение.