Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Внимателно заключих вратата на стаята си, сложих си „пелената“ и натъпках по джобовете си предварително подготвените пирожки и манерка с вода. През нощта ми предстоеше да се върна в Коридора на съдбата и този път ми се искаше да бъда малко по-подготвен за някои изненади.
„Само че как да стигна до там?“ — помислих си раздразнено, сядайки на леглото. Как да призова гадната табела и да отворя вратата към Коридора? Досега никога не бях отивал в него по собствено желание. От друга страна, вампирът Влад ме убеждаваше, че вече ще имам права на администратор, което би трябвало да означава, че ще мога да се върна в коридора когато си поискам.
Не можах да измисля нищо по-оригинално, затова просто промърморих на глас:
— Искам да отида в Коридора на съдбата.
Честно казано, чувствах се малко глупаво, но пък глупостта сработи! Във въздуха се появи вече познатата ми табелка.
„Вход“.
— Ха, получи се — бях искрено изненадан. — А къде е входът?
Табелката се появи, но вратата все още не се виждаше.
„Точно под теб“.
Погледнах надолу, но не видях нищо друго освен дървения под. Вдигайки поглед обратно към табелката изведнъж усетих, че подът под краката ми изчезва. Падането беше доста бързо, но срещата с пода не ме изненада — успях да се свия и претърколя. Скочих пъргаво на крака, огледах се и въздъхнах с облекчение. Бях на правилното място. Половината работа беше свършена. Оставаше да намеря библиотеката и порядъчно да се поровя из нея.
— Искам да отида в библиотеката! — наредих на тебелката.
„Достъпът отказан“ — примигна в отговор тя.
Дотук с администраторството. Такъв отговор не очаквах.
— Как така?! Вече съм бил там!
„Достъпът отказан.“
Като не върви, не върви. Какво да правя сега? Да обикалям из Коридора на съдбата изобщо нямах намерение. Какво ми оставаше? Да извикам на помощ оня вампир? Честно казано, не ми се искаше — този Влад не ми вдъхваше никакво доверие, по-скоро даже обратното. Зъбатият явно се канеше да ме използва по някакъв начин за свои цели, прилагайки ми странно заклинание. Не. Ще мина без помощта му. Но как да стигна до библиотеката? При най-първото ми посещение в Коридора на съдбата попаднах там през стаята-пустиня с елементалите. Защо да не опитам пак?
— Искам да отида в стаята-пустиня… с елементалите на огъня и земята — заповядах колебливо.
„Има сто шестдесет и три подобни стаи“ — с готовност отговори табелката.
Ама че номер…
— Искам тази, в която вече бях — уточних аз.
„Ти беше във всяка една от тях.“
— Как така?! — изненадах се аз.
Разбира се, на този въпрос отговор не получих. Но как бих могъл да съм бил във всички тези стаи?! Сигурно нещо се беше объркала.
— Тогава ми трябва стаята, от която мога да отида в библиотеката.
„Има тридесет такива стаи.“
Хмм… Става по-добре! Сега остава да добавя към заявката и пустинята. Макар че… там са онези драконовски елементали. В моето състояние по-добре да не влизам в излишни битки.
— Коя от тези стаи е най-безопасната?
„Детската стая.“
— Заведи ме там! — заповядах решително, а мислено добавих: „Щом е детска, би трябвало да няма никакви опасности, нали така?“
И тръгнах след носещата се по коридора табелка. Скоро тя ме отведе до хубава малка розова вратичка с най-различни видове орнаменти под формата на цветя и пеперуди. Външният вид на вратата наистина ме караше да вярвам, че зад нея не би трябвало да има нищо смъртоносно. От друга страна, Коридорът на съдбата всеки път успяваше да ме изненада, затова преди да отворя вратата, старателно се обградих със защитни заклинания и подготвих още няколко атакуващи. За всеки случай.
Открехнах я и предпазливо надникнах вътре.
Детска стая. Боядисани в ярки цветове стени, покрити с изящни орнаменти дървени мебели и малък, абсолютно тъмен прозорец. За щастие помещението доста добре се осветяваше от два светилника, направени във формата на огромни очи. Но главната особеност и странност не бяха екстравагантните светилници, а множеството меки играчки, наредени по рафтовете, опасващи цялата стая. Двукраки, трикраки, дебели, кръгли, квадратни, изцъклени, зъбати… Изобразяваха някакви странни животни, не можах да разпозная нито едно от тях. Всички тези същества можеха да изглеждат наистина страшно, ако не бяха облечени в кукленски дрехи — рокли с волани, шапчици, поли… В резултат плюшените чудовища изглеждаха много мили.
— Хей — казах тихо. — Има ли някой тук?
Мълчание.
Изчаках малко и пристъпих в стаята. Разбира се, вратата се затвори зад гърба ми веднага щом прекрачих прага, но това не ме притесни. Приближих до малкото детско креватче и предпазливо надникнах в него. За щастие беше празно. Бялата дантелена пелена щеше да изглежда добре, ако не бяха странните капки, подозрително напомнящи следи от кръв, и лежащото на възглавницата отхапано зърно. Изглеждаше така, сякаш е било в зъбите на прегладнял вампир.