Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Вонята беше ужасна, разбира се. Много от стражите, покрай които минаваше в обиколките си, бяха хвърлили ранилист в огньовете, за да потушат миризмата.
Вечерта наближаваше, понесла със себе си най-опасните часове. За щастие черните облаци горе правеха нощите толкова тъмни, че тролоците трудно можеха да видят каквото и да било. Сумракът обаче беше време на сила за тях - време, когато очите на хората бяха затруднени, но очите на Тварите на Сянката - не.
Мощта на обединената атака на Пограничниците бе изтласкала тролоците назад към устието на Клисурата. Лан получаваше подкрепления ежечасно с пиконосци и друга пехота, за да му се помогне да задържи позицията. Общо взето тук вече изглеждаше много по-добре, отколкото само преди ден.
Но мрачно все пак. Ако казаното от Булен беше вярно, армията му щеше да остане тук като възпираща сила. Това означаваше по-малко бойци за него, отколкото щеше да му хареса. Не можеше да възрази на предложената тактика обаче.
Навлезе в района, където шиенарските пиконосци се грижеха за конете си. От тях се отдели ездач и подкара до него - крал Еазар. Кралят беше набит мъж с бял перчем и наскоро бе пристигнал от Мерилор след дълъг ден в съставяне на бойни планове. Лан понечи да го удостои с поклон от конския гръб, но спря, когато крал Еазар се поклони _на него_.
- Ваше величество? - попита Лан.
- Агелмар е донесъл плановете си за този фронт, Дай Шан - каза крал Еазар, подкарал до него. - Би искал да ги обсъди с нас. Важно е вие да сте там. Сражаваме се под знамето на Малкиер. Всички се съгласихме по това.
- И Тенобия? - попита Лан, искрено изненадан.
- В нейния случай беше нужно малко окуражаване. Тя склони. Съобщиха ми също, че кралица Етениел ще напусне Кандор и ще дойде тук. Пограничниците водим заедно тази битка и го правим с вас начело.
Продължиха напред в гаснещата светлина, а редиците пиконосци им отдаваха чест. Шиенарците бяха най-превъзходната тежка конница на света и се бяха сражавали - и умирали - по тези скали безброй пъти, защитавайки тучните земи на юг.
- Ще дойда - съгласи се Лан. - Тежестта на това, което ми дадохте, е колкото три планини.
- Знам - каза Еазар. - Но ние ще те следваме, Дай Шан. Докато небето бъде раздрано, докато скалите под нозете ни се разцепят и докато самото Колело спре да се върти. Или, Светлината дано да прати благослова си, докато всеки меч бъде възнаграден с мир.
- А Кандор? Ако кралицата дойде тук, кой ще предвожда онази битка?
- Бялата кула тръгва на бран с Тварите на Сянката там - каза Еазар. - Ти вдигна Златния жерав. Заклели сме се да ти се притечем на помощ и го направихме. - Помълча, а след това продължи мрачно: - Кандор вече е неспасяем, Дай Шан. Кралицата го признава. Работата на Бялата кула е не да го върне, а да спре Тварите на Сянката да не завладеят повече територия.
Обърнаха и подкараха обратно през редиците на пиконосците. От мъжете се искаше да прекарат привечерта на няколко крачки от конете си и се бяха залисали в грижи за броня, оръжия и животни. Всеки мъж носеше дълъг меч, понякога два, стегнати на гърба му, и всички имаха боздугани и ками на коланите си. Шиенарците не разчитаха само на пиките си. Враг, въобразил си, че ще ги притисне без място за атака, скоро откриваше, че може да са много опасни отблизо.
Повечето мъже носеха жълти туники над ризниците си, със знака на черния ястреб. Отдаваха чест със стегнати гърбове и сериозни лица. Шиенарците наистина бяха сериозен народ. Животът в Пограничните земи го правеше това.
Лан се поколеба, а след това заговори високо:
- Защо скърбим?
Войниците наблизо се обърнаха към него.
- Не сме ли се обучавали за това? - извика Лан. - Не е ли това нашето предназначение, самият ни _живот_? Тази война не е повод за скръб. Други хора може да са били нехайни, но ние не сме. Подготвени сме, тъй че това е време за слава.
Огледа ги и продължи:
- Нека да има смях! Да има радост! Да възхвалим падналите и да пием за нашите предци, които ни учиха добре. Ако утре умрете, очаквайки своето прераждане, бъдете горди. Последната битка е пред нас и _ние сме готови_!
Не беше съвсем сигурен какво го накара да каже това. Думите му предизвикаха викове:
- Дай Шан! Дай Шан! Напред, Златен жерав!
Видя, че някои от мъжете записват словото му, за да го предадат на другите.
- Наистина имаш душа на водач, Дай Шан - каза Еазар, щом подкараха отново.
- Не е това - отвърна Лан, загледан напред. - Не мога да търпя самосъжаление. Твърде много от тях изглеждаха все едно, че приготвят собствените си плащаници.