Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Разбирам.
Поклони й се и закрачи към лагера на Егвийн.
Биргит се приближи до нея и попита:
- Е, връщаме ли се в лагера ни?
- Аз… - Елейн замълча, понеже чу нещо. Смътен звук, и все пак някак си дълбок и силен. Намръщена тръгна навън и вдигна ръка, когато Биргит понечи да попита какво става.
Заобиколиха павилиона през зелената трева и разцъфващия дъх на утрото и тръгнаха към звука, който ставаше все по-силен. Песен. Красива песен, по-различна от всичко, което Елейн бе чувала. Песен, която я караше да тръпне с удивителната си звучност.
Заливаше я на вълни, обгръщаше я, пулсираше _през_ нея. Радостна песен, песен на възхита и почуда, макар да не можеше да разбере думите. Приближи се към група високи същества, като дървета и те самите, застанали с длани, опрени на чворестите стволове на дърветата, които бе посадил Ранд, и притворили очи.
Трийсет и шест огиера на различна възраст, от най-старите, с бели като нов сняг вежди, до млади като Лоиал. Той стоеше сред тях и усмивка бе извила устните му, докато пееше.
Перин, скръстил ръце, стоеше наблизо с жена си.
- Думите ви да повикаме Аша’ман ме накараха да се замисля - щом ни трябват съюзници, защо забравяме огиерите? Канех се да видя дали бих могъл да намеря Лоиал, но преди да тръгна ги намерих вече тук, сред тези дървета.
Елейн кимна заслушана. Песента на огиерите достигна върха си, а после заглъхна и огиерите склониха глави. За миг се възцари пълен покой.
Най-сетне един стар огиер отвори очи и се обърна към Елейн. Бялата му брада стигаше до кръста, белите мустаци бяха провиснали от двете страни на устата му. Той пристъпи напред и други стари, мъже и жени, го последваха. С тях дойде и Лоиал.
- Ти си кралицата - каза старият огиер с поклон. - Тази, която води това пътуване. Аз съм Хаман, син на Дал, син на Морел. Дошли сме да ти заемем нашите брадви за войната ви.
- Радвам се - отвърна Елейн. - Три дузини огиери ще ни подсилят в битката.
- Три дузини ли, момиче младо? - Хаман се изсмя гръмко. - Великият пън не се събра, не обсъждахме толкова дълго, за да ти пратим три _дузини_ от нашата чет. Огиерите ще се сражават редом с човеците. Всички ние. Всеки от нас, който може да държи брадва или дълъг нож.
- Чудесно! - възкликна Елейн. - Ще ви използвам с охота.
Една стара огиерка поклати глава.
- Толкова припряно. Толкова бързо. Знай това, младо момиче. Някои искаха да ви оставим, вас и света, на Сянката.
Елейн примига стъписана.
- Наистина ли можехте да го направите? Просто така… да ни оставите? Да се бием сами?
- Някои защитаваха това - каза Хаман.
- Аз самата взех тази позиция - каза жената. - Изложих доводи за това, макар да не вярвах наистина, че бях права.
- Какво? - възкликна Лоиал стъписано. Това, изглежда, беше новост за него. - Не си вярвала?
Жената го изгледа.
- Дървета няма да растат, ако Тъмния вземе този свят.
- Но защо го…
- Един довод трябва да има опозиция, за да се докаже, синко. Този, който наистина спори, научава дълбочината на своята убеденост чрез противопоставяне. Не научи ли, че дърветата пускат най-здрави корени, когато през тях духат ветрове? - Тя поклати глава, макар да го гледаше с обич. - Това не значи, че трябваше да напускаш стеддинга, когато го направи. Не сам. За щастие, погрижихме се за това.
- Погрижихте се? - попита Перин.
Лоиал се изчерви.
- Ами, виждаш ли, Перин, вече съм женен.
- Не го спомена преди!
- Всичко стана толкова бързо. Женен съм за Ерит обаче. Тя е ей там. Чу ли я как пееше? Не е ли красива песента й? Да си женен не е толкова лошо, Перин. Защо не ми каза, че не е толкова лошо? Мисля, че по-скоро ми харесва.
- Радвам се за теб, Лоиал - намеси се Елейн. Огиерите можеха да се отплесват в дълги приказки, ако човек не внимаваше. - И съм благодарна, на всички ви, че се присъединявате към нас.
- Заслужава си цената може би - каза Хаман. - Само за да видиш тези дървета. През целия ми живот хората само са _секли_ Велики дървеса. Да видиш, че някой ги посажда… Взехме правилното решение. Да, да. Другите ще трябва да видят това.
Лоиал махна на Перин, явно искаше да поговори с него.
- Позволи ми да го задържа за малко, Лоиал - каза Елейн и поведе Перин към средата на горичката.
Файле и Биргит тръгнаха с тях, а Лоиал зачака отзад. Изглеждаше захласнат от могъщите дървета.
- Имам едно задължение, което искам да ти възложа - заговори Елейн тихо на Перин. - Загубата на Кемлин ни заплашва да поставим армиите си в продоволствена криза. Въпреки оплакванията за цената на храните успявахме да поддържаме всички нахранени, както и да трупаме припаси за предстоящата битка. Тези припаси вече свършват.