Богинята на светлината

Памела вдиша дълбоко разхлаждащия пустинен въздух. Пътуването на предната седалка с чувстващия се зле Аполон (той настоя Памела да остане с него и изглеждаше толкова окаян, че тя с въздишка се натъпка отпред — нещо, което ужасно подразни Робърт) беше изживяване, което я накара да погледне по нов начин на пейзажа, който ги заобикаляше.

Памела обичаше Колорадо. Макар да бе родена и отрасла там, никога не й омръзваше величието на Пайкс Пийк и зелената, планинска красота на дома й. Смяташе, че е пътувала доста, особено в Съединените Щати и е виждала много прекрасни места, но никое от тях не бе изпълвало сетивата й и не бе успокоявало душата й така, както нейният дом. Затова бе изненадана, че пустинята я привлича толкова силно.

По време на краткото им пътуване от имението на Еди, разположено на ръба на каньона Ред Рок, до ранчото пред очите им се разкриха впечатляващи природни картини — едновременно голи и внушителни. Имаше нещо тайнствено и прекрасно в пустинята. Тя караше въображението си да препуска диво из момичешки фантазии за каубои от Дивия запад, за кожа и пот. Тя се усмихна широко на себе си заради глупавите си романтични блянове.

— Обичам усмивката ти!

Дълбокият глас на Аполон я стресна. Памела се обърна. Той стоеше толкова близо зад нея, че усещаше топлината на тялото му. Беше просто обикновена телесна топлина, а не безсмъртната сила на бога на светлината, но я накара да си спомни предишната нощ и как пламъците бяха близали тялото й в ритъма на неговите тласъци.

Тя прокара нервно ръка през късата си коса.

— Не чух да влизаш.

— Не исках да те стряскам.

Ако той знаеше… Самото му присъствие караше корема й да се свива и лицето й да поруменява. И това беше преди да открие, че той е проклетият бог на светлината! Тя беше ухажвана и преследвана от безсмъртния Аполон. Малко приличаше на стар епизод от „Стар Трек“, в който бе заседнала безвъзвратно, без възможност за измъкване от тази дяволски тегава ситуация.

Но всъщност Памела не искаше да се измъква и тази мисъл я побъркваше. Какво прави тя? Та той е Аполон! Памела не можеше да спре да се удивлява на това — беше щуро, влудяващо и ужасно плашещо.

Вместо да плямпа като луда (понякога й се струваше, че наистина полудява), тя кимна към пустинната нощ. Надяваше се да го е направила най-малкото полунебрежно.

— Не си виновен. Бях погълната от пейзажа. Тук е много по-хубаво, отколкото очаквах.

— Да, знам какво имаш предвид. Царството на Лас Вегас също ме изненада с красотата си — той се усмихна и отметна един къс кичур тъмна коса от челото й.