Залавянето на Вълка от Уолстрийт

„Аз все пак ще се прибера в кухнята да не ви преча“ — рече Дениз. А внезапно смирилият се Дани отвърна: „Ами… никак няма да е зле, Дениз. Тая работа май е по-трудна, отколкото си мислех“. И изтри едра капка пот от челото си.

— Стига бе! — прекъсна ме Агента маниак. — Ти май взе нещо да преувеличаваш. Чак пък толкова зле да е бил…!

— Няма майтап бе, Грег! — разсмях се. — Толкова зле беше, че след като си тръгна вечерта, Дениз ми рече: „Тоя няма никакъв шанс да успее, мили. Звучи като малоумник. През цялото време само мрънкаше. Не може ли да говори като нормален човек?“.

„Отде да знам — отвърнах й. — Може да страда от някоя рядка форма на синдрома на Турет59, която избива само тогава, когато продава.“ А Дениз кимна в знак на съгласие.

Както и да е, бях решил на следващата сутрин да отида на работа, че да наблюдавам лично кръвопролитието. И точно тогава стана нещо странно, нещо съвсем неочаквано. Седях на някакви си два-три метра от Дани и се мъчех да потисна смеха си. Той си караше, както си знаеше: „Ъъ, здрасти… ъъ… обажда се… ъъ… Да-ни Поу-ръш. Ъъ, как ти върви… ъъ… денят?“. Но само след някакви си пет секунди нещо рече „щрак“ и той изведнъж спря да заеква и зазвуча като съвсем нов човек, почти колкото мен добър, но не съвсем. — И намигнах на тъмничарите си.

— С две думи казано, започна да сключва сделки наляво и надясно, та само две седмици по-късно, в сряда следобед, в знак на приятелство му предложих да дойде с мен до града на среща със счетоводителя ми. Наближаваше петнадесети октомври, когато изтичаше допълнителният срок, който ми бяха дали да си платя данъците за 1987 година. Дани, естествено, прие с готовност. Яхнахме перления ми ягуар и поехме към Манхатън.

Не забравяйте, че до този момент аз продължавах да смятам Дани за напълно нормален. Облеклото и обноските му бяха съвсем консервативни и произхождаше от много добро семейство. Израснал бе на южния бряг на Лонг Айлънд, Саут Шор, в Лорънс, който е доста заможен град, а баща му беше прочут нефролог. Дани му викаше „Царя на бъбреците от болница «Брукдейл».“

Дениз обаче беше подочула някои доста странни неща за личния му живот, а именно — че с жена му Нанси били първи братовчеди. Аз, разбира се, й казах да не говори глупости, понеже Дани сто на сто щеше да сподели такъв важен факт с мен. Та малко ли време прекарвахме да слушам оплакванията му от жена му, която според него нямала друга цел в живота, освен да вгорчава максимално неговия.

„Какво му пречи — викам — да сподели, че с Нанси са първи братовчеди? Нима това е толкова маловажен фактор в отношенията им?“ Но така и не намерих подходящ повод да го попитам директно, така че отхвърлих цялата информация като зловреден слух.

Та щом приключихме със счетоводителя, метнахме се в ягуара и тръгнахме да излизаме от града. Лудостта му се появи още докато бяхме в района на 95-а улица, на периферията на Харлем. Спомням си как Дани изрева: „Боже мили! Спри веднага. Отбий вдясно!“. Отбих, Дани скочи от колата и се втурна в някакъв коптор с табела „Бакалия“ и само след минута излезе с кафява книжна кесия в ръка. Докато се качваше в колата, на лицето му грееше някаква налудничава усмивка. „Карай! — рече. — Бързо! На север, към 125-а улица!“