Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
Франсиско бавно поклати глава, съзнателната отмереност на движението му придаде оттенък на тъга.
— Не — каза той. — Няма да ви продавам нищо. Всъщност не съм се опитвал да продавам медната мина и на Джеймс Тагарт. Той сам дойде при мен. Вие не бихте.
Риърдън се разсмя.
— Ако разбирате толкова, поне имаме смислена основа за разговор. Продължете. Ако нямате предвид някаква шантава инвестиция, то защо искате да ме видите?
— За да се запозная с вас.
— Това не е отговор. Просто е друг начин да кажете същото нещо.
— Не съвсем, господин Риърдън.
— Освен ако нямате предвид, че го правите, за да спечелите доверието ми?
— Не. Не харесвам хората, които говорят или мислят с цел да спечелят нечие доверие. Ако действията ти са честни, нямаш нужда от откраднатото доверие на другите, а само от рационалното им възприятие. Човек, който си проси такъв празен морален чек, има нечестни намерения, независимо дали го признава пред себе си, или не.
Сепнатият поглед на Риърдън към него беше като неволно простряна ръка, която отчаяно опитва да намери опора. Погледът издаваше колко иска да намери тъкмо човек като този, когото виждаше. Сетне Риърдън сведе очи, почти ги затвори, бавно, изключвайки видяното и нуждата. Лицето му беше твърдо — изразяваше строгост, вътрешна строгост, насочена към самия него, изглеждаше сурово и самотно.
— Добре — безизразно каза той. — Какво искате, ако не моето доверие?
— Искам да се науча да ви разбирам.
— За какво?
— По моя лична причина, която няма нужда да ви засяга в момента.
— Какво искате да разберете за мен?
Франсиско мълчаливо погледна навън в мрака. Огънят от фабриката замираше. Имаше само леки червени багри, останали по хоризонта, достатъчни да откроят облаците, разкъсани от измъчената битка на бурята в небето. Неясни очертания продължаваха да вилнеят в пространството и да изчезват — очертанията на клони, но изглеждаха като въплътения бяс на вятъра.
— Ужасна нощ за всяко животно, останало без подслон в тази равнина — каза Франсиско д’Анкония. — Точно в такива случаи трябва да оценяваме значението на това да сме хора.
Риърдън не отговори веднага, сетне каза, отговаряйки сякаш на себе си, с оттенък на учудване в гласа си:
— Смешно…
— Какво?
— Казахте онова, което си мислех преди малко…
— Така ли?
— Само че нямах думи за него.
— Да ви кажа ли и останалите думи?
— Давайте.
— Стояхте тук и наблюдавахте бурята с най-голямата гордост, която човек може да изпита — защото можете да имате летни цветя и полуголи жени в къщата си в нощ като тази, като демонстрация на вашата победа над бурята. И ако не бяхте вие, повечето от хората тук щяха да бъдат оставени безпомощни на милостта на вятъра, в средата на някоя такава равнина.
— Откъде знаете това?
Докато задаваше въпроса, Риърдън разбра, че мъжът срещу него беше назовал не мислите му, а най-скришната му, най-личната му емоция, и че той, който никога не би признал емоциите си на когото и да е, беше изповядал това с въпроса си. Видя едно почти недоловимо трепване в очите на Франсиско, сякаш се усмихваше или си отбелязваше нещо.
— Какво знаете вие за такава гордост? — остро попита Риърдън, сякаш презрението във втория въпрос можеше да изтрие доверието в първия.
— Точно това чувствах и аз някога, когато бях млад.
Риърдън го погледна. В лицето на Франсиско нямаше нито подигравка, нито самосъжаление — фините, изваяни черти и ясните сини очи бяха в спокойна хармония, лицето беше открито за удар, нетрепващо.
— Защо искате да говорим за това? — попита Риърдън, подтикнат от моментно колебливо състрадание.
— Да речем — като един вид признателност, господин Риърдън.
— Признателност към мен?
— Ако я приемете.
Гласът на Риърдън стана твърд.
— Не съм искал вашето признание. Нямам нужда от него.
— Не съм казал, че имате нужда. Но от всички, които спасявате от бурята тази вечер, аз съм единственият, който ще ви го предложи.
След миг мълчание Риърдън попита тихо, почти със заплаха в гласа:
— Какво се опитвате да направите?
— Привличам вниманието ви върху същността на тези, за които работите.
— Трябва да си човек, който не е работил честно и ден през живота си, за да можеш да си помислиш или да кажеш това — в презрението в гласа на Риърдън имаше нотка облекчение, беше обезоръжен от съмнението в преценката си за характера на противника си, но сега отново се чувстваше сигурен. — Няма да ме разберете, ако ви кажа, че човекът, който работи, работи за себе си, дори и да мъкне цялата проклета тълпа от такива като вас със себе си. Сега аз ще предположа какво си мислите: давай, кажи, че това е зло, че си себичен, надут, жесток. Такъв съм. Изобщо не ме засягат тия глупости — да се работи за други. Аз не го правя.