Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Отиде пред къщата, извади кесия с монети от джоба си и ги остави до вратата. Парите бяха достатъчно, за да сложат край на скитането им. Щеше да им е нужно малко време, но накрая щяха да приемат късмета си и да благодарят на Бог за щедростта и милостта. А дотогава Адаир вече щеше да е на няколко дни път на север, сред тълпите на Буда и Сентендре, и да се мъчи да се справи със собствената си съдба.
В края на историята аз се отдръпнах от прегръдките на Адаир. Опиатът вече не ми действаше. Не знаех дали да му се възхищавам, или да се страхувам от него.
— Защо ми разказа тази история? — попитах го и се отдръпнах от него.
— Смятай я за предупреждение — отвърна той загадъчно.
25.
Границата на Мейн, днешно време
Люк отби от магистралата по малък черен път и пусна джипа по издълбаните коловози. Когато стигнаха до завой, паркира до аварийната лента, но остави двигателя включен. Гледката пред тях беше чиста, защото по зимните дървета нямаше листа. И той, и спътничката му виждаха пропускателния пункт на американско-канадската граница в далечината. Изглеждаше като построен от блокчета „Лего“: огромно количество временни постройки с много камиони и коли сред тях, натежал от изгорели тазове въздух.
— Ето там отиваме — каза той и посочи към предното стъкло.
— Огромен е — отвърна момичето. — Мислех, че отиваме към някой забутан пункт с двама граничари и едно куче, които проверяват колите с фенерче.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? Има и други начини да стигнем до Канада — каза Люк, макар да не беше сигурен, че трябва да я насърчава да нарушава закона повече, отколкото досега.
Погледът, който тя му хвърли, го прониза в сърцето. Беше като дете, които търси одобрение от родител.
— Не, ти ме докара чак до тук. Имам ти доверие да ме преведеш и през границата.
Когато приближиха пропускателния пункт, нервите на Люк се изопнаха. Движението не бе натоварено в този ден, но въпреки това перспективата да прекарат цял час на опашката му се стори неприятна. Полицията сигурно вече беше пуснала съобщение, че ги издирва; избягала заподозряна в убийство и лекар съучастник… Замалко да излезе от колоната, но се спря. Ръцете му трепереха върху волана.
Момичето го погледна тревожно.
— Добре ли си?
— Прекалено се бавим… — промърмори той. Потеше се, въпреки че навън бе студено.
— Всичко е наред — отвърна му тя напевно.
Изведнъж над кабината в съседната лента светна зелето. С изненадваща скорост Люк изви волана и натисна газта. Колата подскочи към граничаря, който милостиво махаше на колите да минават. Засече един автомобил пред тях на опашката и жената зад кормилото му показа среден пръст, но на Люк не му пукаше. Удари рязко спирачки пред граничаря.
— Май бързате, а? — попита служителят, като маскира интереса си с привидна небрежност, докато посягаше към документите на лекаря. — Когато отворим нова лента, обикновено пускаме през нея следващия, който чака в предишната.
— Извинявайте — отвърна веднага Люк. — Не знаех…
— Следващия път внимавайте — каза граничарят дружелюбно, без дори да вдига поглед от шофьорската книжка и паспорта на Лани. Беше на средна възраст, в тъмносиня униформа, в чиито джобове бяха напъхани радиостанция, химикалки и какви ли не още дреболии. В ръцете си държеше клипборд и електронно устройство, което приличаше на скенер. Партньорката му бе по-млада от него и обикаляше колата с огледало, закачено за дълъг лост. Проверяваше джипа за бомба под шасито. Люк я наблюдаваше в страничното огледало и започна отново да се изнервя, този път без никаква причина.
Тогава му хрумна, че ако поискат документите на колата, ще се окаже в беда. Защото не бе регистрирана на негово име. Не сте ли собственик на автомобила? — ще попита граничарят. Хората си дават коли назаем всеки ден, успокояваше се Люк. Нищо нередно няма в това. Ще трябва да я пусна през системата, за да съм сигурен, че не е открадната… Не искай документите на колата, не искай документите на колата, повтаряше си той наум, насочваше мисълта си към граничаря и се опитваше да му я предаде по телепатия. Ако името на Люк бе отбелязано в някоя база данни — търсен за разпит — шансовете за бягство намаляваха.