Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— С удоволствие — отвърна мистър Пикуик.
И всички седнаха.
Огромно парче студено говеждо печено се мъдреше на масата и на мистър Пикуик поднесоха обилна порция от него. Той бе вдигнал вилицата към устните си и тъкмо щеше да отвори уста, за да поеме къс месо, когато глъч от множество гласове внезапно долетя от кухнята. Той се спря и остави вилицата. Мистър Уордл също се спря и неволно отпусна дръжката на ножа, който остана забоден в печеното. Той погледна мистър Пикуик. Мистър Пикуик също го погледна.
Чуха се тежки стъпки в коридора; вратата на столовата се отвори отведнъж и човекът, който бе почистил ботушите на мистър Пикуик, когато пристигнаха първата вечер, нахълта в стаята, следван от шишкавото момче и цялата прислуга.
— Какво, по дяволите, означава това? — провикна се домакинът.
— Да не се е подпалил коминът на огнището в кухнята, а, Ема? — запита старата дама.
— За бога, не, бабко! — изкрещяха и двете девойки.
— Какво става? — изрева господарят на къщата.
Човекът пое дълбоко дъх и заговори възбудено:
— Те офейкаха, господарю! Обраха си крушите, сър!
(В този критичен момент мистър Тъпман изпусна ножа и вилицата си и побледня като платно.)
— Кой е офейкал? — разярено запита мистър Уордл.
— Мистър Джингл и мис Рейчъл, с пощенска кола, от „Синият лъв“ в Мъгълтън. Бях там, ама как да ги спра, затуй — беж дотук да ви кажа.
— И аз плащам пътните разноски! — провикна се мистър Тъпман и скочи като обезумял. — Той взе десет лири от мене! Спрете го! Той ме изнуди! Това аз не ще понеса! Ще го дам под съд, Пикуик! Това аз не ще изтърпя! — И с разни несвързани възклицания от този род нещастният джентълмен захвана да крачи из стаята в пристъп на страхотна възбуда.
— Божичко милостиви! — развълнува се мистър Пикуик, като следеше странните движения на своя приятел с ужас и изненада. — Той полудя! Какво да направим?
— Какво да правим ли? — подхвана пълният възрастен домакин, дочул само последното изречение. — Впрегнете коня в кабриолета! Ще взема пощенска кола от „Лъва“ и ще тръгна подир тях незабавно. Къде е… — извика той, когато прислужникът излизаше тичешком да изпълни нареждането. — Къде е този мискинин Джо?
— Аз съм тук, ама не съм мискинин — отвърна един глас: беше шишкавото момче.
— Оставете ме да го хвана, Пикуик! — ревеше Уордл, спуснал се към злощастния хлапак. — Той е бил подкупен от онзи нехранимайко, Джингл, да ме подведе по лъжливи следи, като разправя разни врели-некипели за сестра ми и вашия приятел Тъпман. (Тук мистър Тъпман се тръшна в едно кресло.) Оставете ме, пуснете ме да го хвана!
— Не го пускайте! — пискаха всички жени, а всред тяхната врява ясно се чуваше хленчът на шишкавото момче.
— Пуснете ме! — викаше възрастният човек. — Мистър Уинкл, долу ръцете? Мистър Пикуик, оставете ме, сър!
Прекрасна гледка бе да се види в този миг на безредие и суматоха ведрото и философско изражение върху лицето на мистър Пикуик — мимо прокрадналата се руменина, — застанал пред едрия си домакин, с ръце, здраво впити в необхватната му талия, за да усмири яростните му чувства, докато насъбраните в стаята жени бутаха, драскаха и теглеха шишкавото момче, за да го изтласкат навън. И точно когато мистър Пикуик отпусна мистър Уордл, прислужникът влезе да съобщи, че кабриолетът е готов.
— Не го оставяйте да иде сам! — разпищяха се жените. — Ще убие някого!
— Аз ще ида с него — рече мистър Пикуик.
— Добър приятел сте вие, Пикуик — рече домакинът и сграбчи ръката му. — Ема, донеси някакъв шал мистър Пикуик да си увие врата — и бързо. Погрижете се за баба си, момичета, припаднала е. И тъй, готов ли сте?
След като устата и брадичката на мистър Пикуик бяха набързо загърнати, шапката му наместена върху главата и връхната дреха метната на ръка, той даде положителен отговор.
Те скочиха в кабриолета.
— Не жали коня, Том! — викна домакинът.
И те поеха надолу по тесния селски път: ту влизаха, ту отскачаха от коловоза, хласкаха се ту вляво, ту вдясно о живия плет, като всеки миг можеха да се разбият на парченца.
— С колко са пред нас? — провикна се мистър Уордл, щом кабриолетът спря пред вратата на „Синият лъв“, където се бяха струпали доста хора въпреки късния час.
— Не повече от три четвърти час — отговориха му един през друг.
— Пощенска кола, четири коня, веднага! Хайде да ви няма! После ще прибирате кабриолета.