Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Чудесно — знаменито — по-добре сам аз не бих го изиграл — трябва да повторите ролята си и утре — всеки ден до второ нареждане.
— Рейчъл ли настоява?
— Естествено — не й е по вкуса — но трябва да се прави да се разсеят подозренията — страхува се от брат си — казва: не може другояче — само няколко дена още — да се приспят старите — щастието ви ще се увенчае.
— Каза ли да ми предадете още нещо?
— Уверения в любов — пламенна любов — сърдечни поздрави — вечна преданост. Да й кажа ли нещо от ваше име?
— Драги приятелю — отвърна нищо неподозиращият мистър Тъпман, стискайки горещо ръката на своя „доброжелател“, — предайте й моята пламенна любов — кажете й колко ми е трудно да се преструвам — кажете й всички любезности на света; но добавете колко добре разбирам необходимостта от мерките, що ми предложи тя чрез вас тази сутрин. Кажете, че аз се прекланям пред нейната мъдрост и се възхищавам от нейното благоразумие.
— Разбрано. Още нещо?
— Не, нищо; добавете само колко горещо копнея за мига, когато ще мога да я нарека моя и всички тези преструвки ще бъдат излишни.
— Добре, добре. Още нещо?
— О, приятелю мой — рече горкият мистър Тъпман, като сграбчи отново ръката на своя придружител. — Приемете най-топлите ми благодарности за вашата безкористна доброта; и простете ми, ако някога, дори само в мислите си, съм бивал несправедлив към вас и съм се съмнявал, че бихте могли да застанете на пътя ми. Драги приятелю, ще мога ли някога да ви се отплатя?
— О, да не говорим за това — отвърна мистър Джингл, но спря отведнъж, сякаш внезапно си спомни нещо, и рече: — Между впрочем, ще можете ли да ми услужите с десет лири, а? Много особен случай — ще ги върна след три дни.
— Ще мога, смятам — отвърна мистър Тъпман от все сърце. — Три дена ли казахте?
— Само три дена — тогава всичко ще е наред — край на затрудненията.
Мистър Тъпман наброи монетите в шепата на своя придружител, а мистър Джингл ги пускаше една по една в джоба си, докато вървяха към къщата.
— Внимавайте — рече мистър Джингл, — нито поглед.
— Нито смигване — рече мистър Тъпман.
— Нито сричка.
— Нито шепот.
— Цялото ви внимание към племенницата — към лелята по-скоро груб, отколкото всичко друго — единствен начин да се измамят старите.
— Ще се постарая — каза високо мистър Тъпман.
„И аз ще се постарая“ — си каза безгласно мистър Джингл.
И те влязоха в къщата.
Обедната сцена бе повторена вечерта; и следващите три дена — обед и вечер. На четвъртия ден домакинът беше в отлично настроение, защото смяташе, че обвинението против мистър Тъпман е неоснователно; в подобно настроение бе и мистър Тъпман, защото мистър Джингл му бе казал, че историята скоро ще стигне до своята развръзка; в подобно настроение бе и мистър Пикуик, защото той рядко се чувствуваше другояче; но не и мистър Снодграс, защото бе захванал да ревнува от мистър Тъпман; в отлично настроение бе и старата дама, защото все печелеше на вист; в подобно настроение бяха и мистър Джингл и мис Уордл — но в течния случай причините бяха от доста важно значение за този вълнуващ разказ и трябва да бъдат изложени в отделна глава.
Глава девета
Вечерята бе сложена, столовете — наредени около масата, бутилки, кани и чаши бяха поставени на бюфета и всичко предвещаваше, че настъпва най-веселият момент от цялото денонощие.
— Къде е Рейчъл? — запита мистър Уордл.
— Ами Джингл? — добави мистър Пикуик.
— Я гледай — рече домакинът, — чудя се как не съм забелязал досега неговото отсъствие. Та, струва ми се, не съм чувал гласа му поне от два часа. Емили, мила, позвъни със звънеца.
Позвъниха със звънеца и шишкавото момче се появи.
— Къде е мис Рейчъл?
Не знаел.
— А къде е мистър Джингл?
Нямал и понятие.
Всички изглеждаха изненадани. Беше късно — минаваше единадесет часът. Мистър Тъпман се засмя под мустак. Сигурно се разхождаха някъде и говореха за него. Ха, ха! Знаменита работа — много смешно.
— Няма значение — рече мистър Уордл след кратко мълчание. — Сигурно скоро ще се върнат. Аз никога никого не чакам за вечеря.
— Това правило е чудесно — забеляза мистър Пикуик. — Превъзходно.
— Хайде седнете, моля — рече домакинът.