Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— На тяхната възраст бях страхотна патка.
— Аз пък вече имах дете.
— Смяташ ли, че Ортанс взема противозачатъчни? — разтревожено попита Жозефин.
— Ти си й майка…
— Би трябвало да я попитам.
— Според мен ще те насмете, без да й мигне окото!
— Права си. Повярвай ми, по-спокойно е да имаш момче, отколкото две момичета.
— Довечера ли ще поднесем гъшия пастет?
— С конфитюр от смокини?
— О, да!
— Какво ще кажеш да го опитаме преди това, съвсем мъничко? Никой няма да се досети! — предложи Шърли, ококорила лакомо очи.
— И ще си пийнем шампанско, и ще си говорим глупости?
Тапата изхвърча, пяната преля, Шърли викаше, бързо давай чашата, бързо, и Жозефин обра пяната с пръст и го облиза.
— Знаеш ли какво открих, ровейки в боклука преди няколко вечери? Черна тетрадка, интимен дневник.
— Хм… — мъркаше Шърли, пийвайки си шампанско, — колко е хубаво! И чий е дневникът?
— Е, това не мога да знам.
— Смяташ, че са го хвърлили нарочно?
— С такова впечатление останах. Вероятно някой от обитателите на кооперацията. Тетрадката е стара. Носи дата ноември 1962. Непознатият пише, че е на седемнайсет и че е на прага на живота.
— Което означава, че сега трябва да е някъде… чакай малко… около шейсет и пет годишен! Тайнственият писател явно не е някой младеж. Прочете ли дневника?
— Започнах го… Ще продължа, когато остана сама.
— А шейсет и пет годишни съседи според теб много ли има в блока?
— Трябва да има петима или шестима… Като прибавим и господин Сандоз, обожателят на Ифижени, който по думите й послъгва за възрастта си и е по-скоро някъде към шейсет и пет… Ще проуча крилото „А“ и крилото „Б“, защото помещението за боклука е общо за двете.
— Странно — отбеляза Шърли, — у вас единственото място, където се смесват хората, са боклукчийските кофи.
Зое очакваше 26 декември с нетърпение. Беше оградила с кръгче датите на календара и всяка сутрин скачаше от леглото, за да задраска поредната. Стресирана съм като крава насред опоскано поле, без кьорав стрък за преживяне! Още два дни! Цяла вечност! Няма да издържа! Ще умра преди това… Мога ли да сваля две кила и половина за два дни? Мога ли да премахна пъпката? Да предотвратя изпотяването? Да се науча да се целувам, сякаш съм вряла и кипяла? Ами косата ми? Дали да си сложа гел, или не? Дали да я нося прибрана и вързана, или не? Толкова неща, за които не съм сигурна.
Как да се облека за първия път, когато го посрещна? Човек се приготвя предварително за тези работи. Бих могла да попитам Ортанс, но тя си има други грижи в момента.
Ортанс се бе съгласила да поеме ролята на гарант на благоприличието. И да сме наясно, не желая да ме будите посред нощ с бурен секс! Разбрахме се, нали, Зое? Трябва да съм във форма за втори януари. Свежа като роза, което означава: спокоен сън. Няма да се правя на надзирател! Затова никакви опипвания, никакви диви ездачески упражнения, в противен случай ще размахам камшика!
Зое се изчервяваше. Умираше от желание да попита Ортанс как се язди диво и дали боли.
На 26 декември към седемнайсет часа Гаетан щеше да звънне на вратата. Пристигаше в шестнайсет и осемнайсет на гара „Сен Лазар“, значи някъде около седемнайсет щеше да е тук. Само тя ще го посрещне и никой друг, само тя и никой друг ще отвори вратата. Всички по стаите или вън от къщи, докато не ви дам знак да се появите! Ще се смути ужасно, ако го зяпнете, като дойде.
Дълго бяха говорили за това, дали ще му е неприятно да се върне в блока, в който е живял. Гаетан бе отговорил, че няма. Бил премислил и простил на баща си. Искрено го съжалявал. Беше го казал толкова сериозно, че Зое бе останала с впечатление, че говори с напълно непознат човек. Разбираш ли, Зое, след като знаеш какво е преживял като дете, как са го изоставили, как са го малтретирали, използвали, мъчили, не е било възможно да остане нормален… Опитвал е да бъде нормален, но напразно. Все едно е бил куц по рождение, а са го карали да пробяга сто метра за девет секунди! В душата му е бушувала странна смесица от любов, гняв, желание за мъст, ярост. Искал е да убива и да обича, но не е знаел как да го стори. Тъжно ми е за леля ти, наистина, но за него не ми е тъжно. Не знам защо… Той ни е обичал посвоему. Не мога да му се сърдя. Бил е луд, това е. Но аз няма да бъда луд като него, убеден съм.
Често повтаряше, аз няма да бъда луд…