Пленница на короната

— Силни ли са болките? — пита тя тревожно.

Поклащам глава:

— На пристъпи са — казвам. — Но мисля, че се усилват.

Около два сутринта става много по-зле. Акушерките, зачервени и развеселени от храната и питието, влизат в спалнята и ме карат да продължа да се разхождам, а те вървят от двете ми страни. Когато спирам, те ме принуждават да продължа. Когато искам да си почина, те цъкат с езици и ме насилват да не спирам. Болките започват да идват по-начесто и да се сливат, и едва тогава акушерките ми позволяват да се облегна, пъшкайки, на една от тях.

Около три сутринта е, когато чувам стъпки по моста откъм голямата зала, а после на вратата се чука и чувам Ричард да се провиква:

— Аз съм, херцогът! Как е съпругата ми?

— Весела е — казва акушерката, шегувайки се недодялано. — Куражлийски се справя, милорд.

— Колко още ще продължи?

— Още часове — казва тя бодро, пренебрегвайки протестния ми стон. — Може да минат още часове. Идете да поспите, ваша светлост, ще пратим да ви повикат в мига, щом легне.

— Защо, не е ли в леглото сега? Какво прави? — пита настойчиво той, озадачен, принуден да чака пред вратата, в пълно неведение за занаята на акушерките.

— Разхождаме я — отвръща по-възрастната. — Караме я да се разхожда нагоре-надолу, за да облекчим болката.

Безсмислено е да им казвам, че това изобщо не облекчава болката, защото те ще го правят, винаги са го правили, и ще им се подчинявам, защото сега почти не мога да мисля сама.

— Разхождате я? — пита младият ми съпруг през затворената врата. — Това помага ли много?

— Ако бебето се забави, ще я сложим върху одеяло и ще я подхвърляме — отвръща по-младата с остър смях. — Има късмет, че само я разхождаме. Това е женска работа, ваша светлост. Знаем какво правим.

Чувам приглушената ругатня на Ричард, но после стъпките му се отдалечават и двете с Из се споглеждаме мрачно, когато жените хващат ръцете ми и започват да ме водят от огнището до вратата и после пак обратно.

Оставят ме, когато отиват да закусят в голямата зала, а аз отново установявам, че не мога да ям и Из седи до мен, докато си почивам на леглото, и ме гали по челото, както правеше някога, когато се разболявах. Болките идват толкова начесто и толкова силно, че си мисля, че няма да издържа повече. Точно тогава вратата се отваря и двете акушерки се връщат вътре, този път водейки със себе си дойката, която нагласява люлката и постила чаршафите върху родилното легло.

— Вече не остава много време — казва една от акушерките бодро. — Ето — тя ми подава клиновидно парче дърво, излъскано от употреба и нашарено със следи от зъби. — Захапете го — казва тя. — Виждате ли тези следи? Много жени са хапали това и са спасили собствения си език. Захапете го, когато дойде болката, а после хванете добре това.

Завързали са връв, опъната между двете долни колони на леглото ми, и когато посягам от леглото за почивка, мога да я уловя и да запъна крака в долния край на голямото легло.