Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Смисълът на думите му бавно проникваше в Кару.
– Казваш, че... Тиаго ти е заповядал да не говориш с мен? Наредил е на всички, така ли?
Зири кимна, напрегнат и разкаян.
– Какви причини изтъкна?
Той неохотно ѝ обясни:
– Каза, че не можем да ти имаме доверие. Но аз ти вярвам. Кару...
– Той ли каза това? – Сякаш някой ѝ зашлеви плесница. Почувства се същинска глупачка. – А на мен ми обясняваше, че се старае да убеди всички вас да ми вярвате така, както той ми вярвал.
Зири не проговори, но изводът беше ясен. Тиаго я беше лъгал през цялото време и защо ли се учудваше на това?!
– Какво още ви каза? – попита тя.
Зири изглеждаше напълно безпомощен.
– Той ни напомня, постоянно, за твоята... измяна. – Гласът му беше тих, раменете – прегърбени. – Казва, че си продала нашите тайни на серафима.
Тя примигна.
– Продала...? – "Какво?!" Това вече я стъписа – порази я мащабът на лъжата. – Той това ли каза?
Зири кимна, Кару се олюля. Тиаго е разправял, че тя е продала химерските тайни на серафимите? Нищо чудно тогава, че съскаха предател зад гърба ѝ.
– Никога нищо не съм продавала – каза и чак тогава си даде сметка: нито е продавала, нито е казвала нещо. Напоследък бе така затънала в своя позор, че дори не се опита да се оправдае. Какво всъщност беше нейното престъпление? Любовта към техния враг беше тежко провинение; неговото освобождаване – даже още по-тежко, но те не знаеха, че го е направила, пък и тя... тя не беше издала пред Акива най-строго пазената тайна на химерите.
Тиаго го беше направил.
Белия вълк я обвиняваше за своето собствено провинение, държеше я изолирана от всички останали и постоянно разнасяше лъжи и в двете посоки. И всичко това само за да я държи под контрол – нея и нейната магия. В края на краищата точно така и стана, нали? Тя вече изпълняваше всяко негово желание.
Но не и от сега нататък. Сърцето ѝ препускаше бързо. Тя погледна Зири.
– Това не е истина – промълви, а думите ѝ прозвучаха като насечен шепот. – Не съм казала нищо... на ангела. – Не беше способна отново да произнесе името му. – Никога не съм му споменавала за възкресението. Кълна се. – Много искаше той да ѝ повярва; имаше нужда някой да знае и да вярва, че макар да е изменник в известна степен, не е сторила това. И чак тогава я осени, че Бримстоун може би също е вярвал в нейното предателство.
Прилоша ѝ. Дори наистина да е така, той сигурно ѝ е простил, защото ѝ даде живот, сигурност и даже – въпреки че тя го осъзна чак когато го загуби – любов. Но мисълта, че може би я е подозирал в предателство към неговата тайна, към магията му, към неговата болка, направо я убиваше. А още по-страшно беше, че тя така и не се реши да му каже истината. Каквото и да си е мислел, той е умрял неразколебан в него; необратимостта на това я накара да почувства смъртта му по-осезаемо отвсякога.
– Вярвам ти – каза Зири.
Това все пак беше нещо, но не достатъчно. Кару притисна ръце към корема си, който, макар и съвсем празен, а може би точно затова, започна да се бунтува. Усети, че ѝ се гади. Зири протегна колебливо ръка към нея, после я дръпна обратно.
– Извинявай – каза отчаяно той.
– Това не е всичко...
Но в този момент отвън долетя звук с потресаваща сила. Писък някакъв, вой. Сърцето на Кару пропусна удар, когато тя си даде сметка какво е онова неясно нещо, което я човъркаше отвътре: липса. Отсъствието на Зузана и Мик. Къде са приятелите ѝ?
И кой изпищя току-що?
Отвън на двора Зузана беше запушила уши и стискаше зъби.
Мик беше малко по-дипломатичен. Той кимна на химерата на име Вирко, който току-що беше изтръгнал това режещо слуха скрибуцане от собствената му цигулка.
– Точно така – каза. – Именно по този начин се извлича звукът.
Вирко държеше инструмента горе-долу правилно. Въпреки че цигулката приличаше на детска играчка, опряна до масивната му челюст, ръцете му се справяха добре с лъка. Зузана веднага забеляза, че повечето химери имат човешки ръце – или поне човеко-подобни – макар останалата част от тялото им да бе на зверове. Съдейки по внушителния брой мечове, брадви, кинжали, лъкове и други пособия за убиване и разчленяване, с които бяха въоръжени, тя заключи, че явно умението да боравят с ръце е жизненоважно.