Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Местен младеж — кимна Хенри на Касандра. — Занимава се с озеленяване. Върши повечето работа и в хотела, а по-добра препоръка от тази не ви трябва.
— Да му се обадя ли? — попита Робин. — Да проверим какъв е графикът му по-късно през седмицата? Ще изляза навън да опитам да намеря сигнал. Телефонът ми мълчи като пукал, откакто сме влезли.
Хенри поклати глава.
— Повече от сто години, откакто Маркони е получил сигнала си, а вижте докъде ни доведе техниката. Знаете ли, че сигналът бил изпратен малко след завоя на брега? От залива Полдху.
— Така ли?
Когато започна да си дава ясна сметка за степента на разрухата в къщата, Касандра започна да се чувства все по-безпомощна. Беше признателна на Хенри, задето я посрещна, но не беше сигурна, че ще успее да се престори на заинтересована от лекция за началото на телекомуникацията. Отметна една подобна на плетен шал паяжина, облегна се на стената и му се усмихна с учтиво насърчение.
Хенри явно усети настроението й.
— Ужасно съжалявам, че къщата е в такова състояние — каза той. — Донякъде се чувствам отговорен, тъй като съм адвокатът пазител на ключовете.
— Сигурна съм, че е нямало какво да направите. Особено ако Нел е пожелала от баща ви точно това — усмихна се тя. — Отгоре на всичко щеше да е незаконно влизане в частна собственост, а табелата на вратата е съвсем недвусмислена по въпроса.
— Точно така е. Баба ви съвсем ясно даде да се разбере, че не иска никакви брокери тук. Заяви, че къщата е много важна за нея и че лично ще се заеме с възстановяването й.
— Струва ми се, че възнамеряваше да се премести тук — отбеляза Касандра. — Завинаги.
— Да — потвърди Хенри. — Когато разбрах, че ще идвате тази сутрин, прегледах старите документи. Във всичките си писма тя пише, че ще се върне, с изключение на едно от началото на 1976 година. Там обяснява, че положението при нея се е променило и че няма да се върне, поне за известно време. Моли баща ми обаче да задържи ключа при себе си, за да знае тя къде да го потърси, когато стане възможно да се върне. — Хенри огледа помещението. — Този момент така и не настъпи.
— Да — потвърди и Касандра.
— Вие обаче вече сте тук — отбеляза Хенри с подновен ентусиазъм.
— Така е.
Шум на вратата накара и двамата да вдигнат поглед.
— Свързах се с Майкъл — оповести Робин, прибирайки телефона си. — Ще мине в сряда сутрин да види какво трябва да се поправи. — Обърна се към съпруга си и го подкани: — Хайде, любов моя, очакват ни за обяд у Марша, а знаеш каква става, когато закъснеем.
Хенри изви вежди.
— Дъщеря ни има много добродетели, но търпението не е сред тях.
Касандра се усмихна.
— Благодаря за всичко.
— И през ум да не ви минава да преместите този пън самичка — предупреди я Хенри, — колкото и да ви се иска да разгледате горния етаж.
— Обещавам.
Двамата поеха по пътеката към портата, но Робин се извърна към Касандра.
— Приличате на нея, знаете ли?
Касандра примигна.
— На баба си. Имате нейните очи.
— Виждали ли сте я?
— Да, разбира се, още преди да купи къщата. Един следобед дойде в музея, където работех. Разпитваше ме за местната история. По-конкретно за някои от старите родове.
Гласът на Хенри долетя от ръба на скалата:
— Хайде, Робин, скъпа. Марша няма да ни прости, ако печеното загори.
— Семейство Монтраше ли?
Робин махна на Хенри.
— Точно те. Живели са в голямата къща на имението. И семейство Уокър — художникът и съпругата му, — и авторката на приказки.
— Робин!
— Да, да, идвам. — Робин завъртя безпомощно очи към Касандра. — Нетърпелив е като запален фойерверк този мой съпруг.
И забърза към него, а морският бриз донесе наставленията й Касандра да им се обажда по всяко време.
25
Триджина, 1975 г.
Музеят на риболова и контрабандата в Триджина се помещаваше в малка варосана сграда по периферията на пристанището и макар че на ръкописната табела на гишето съвсем ясно беше написано работното време, Нел прекара в селото цели три дни, преди най-сетне да забележи светлина вътре.
Натисна бравата и отвори ниската вратичка с дантелена завеска.
На бюрото седеше спретната жена с дълга до раменете кестенява коса. По-млада от Лезли, помисли си Нел, но изглеждаше несравнимо по-възрастна. Когато видя Нел, жената се изправи и ръката й придърпа дантелената покривчица заедно с купчина бумаги. Имаше вид на дете, хванато да бърка в кутията с курабийките.
— Не… не очаквах никого — смотолеви тя, като надникна над големите си очила.
А и май не се радваше особено да види посетител. Нел протегна ръка.