Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Ако се замисли човек, да се препуска с мотор през гробище, си е истинско безобразие, но недейте да се обиждате, предци. На ваше място щеше да ми е приятно да зърна такъв готин мотор, а и аз не съм ви чужда, нали?
Малко бяха местата в огромните катакомби, където можеше да се кара със сравнително благопристойна скорост. Някога, когато родителите на Жана са били малки, тук са водели туристи, за да разгледат забележителността, разбира се, че тогава пътят е бил по-равен. Затова пък през онези туристически времена за много от разклоненията на катакомбите никой не е и подозирал. Доста по-късно в тази насока се бяха постарали археолозите от Маки, и то по сериозна причина. По-рано карта на катакомбите се е продавала във всеки павилион за вестници, отпечатвали са го в стотици албуми, дипляни, справочници. И всичко това до ден-днешен го имат на разположение и сарацините. Рано или късно те ще се заемат сериозно с катакомбите. Едва ли ще ги наводнят, все пак площта им е доста голяма. Да не тръгне повърхността да се свлича заедно с къщиците им. Но могат да започнат лека-полека да ги бетонират, могат да сложат патрули, могат да пуснат и газ. Затова особено важно е, че има и тунели, открити след ерата на туризма, има изкопани през последното десетилетие проходи, свързващи катакомбите с канализационните шахти, а шахтите – със затворените линии на метрото. Има места, за които те не знаят, от рода на онова, към което тя сега се е запътила.
За десети път от четирийсетте минути, през които пътуваше, на Жана й се наложи да слезе, за да вкара мотора в тесния процеп. Макар и да си олекотен модел, все пак колко тежиш, приятелю! Ох!
Изведнъж моторът стана три пъти по-лек.
— Още отдалеч познах по пърпоренето, че се задава, яхнало пръчица, малкото нахално прасенце на име Сентвил! Само да излезем на по-просторно място и ще ти скъсам опашчицата!
— И защо?
Анри Ларошжаклен често разговаряше с Жана като с момче, като с по-малък брат, по-рано това й харесваше, но напоследък започна понякога да я дразни и без тя самата да разбира защо.
— Не се ли сещаш, а?
— Не.
Пуснал задната гума на земята, Ларошжаклен хвана Жана за яката на якето и твърде силно, за да е на шега, я плесна по дупето.
— Между другото, майка ми веднъж така си навехна пръстите. – Жана се отскубна от другата му ръка, която за късмет не я държеше много здраво. – На мен ми нямаше нищо, а нея два от пръстите после цяла седмица й бяха посинели и отекли. А теб не те ли боли?
В тъмното се чуваше как Ларошжаклен се дави от смях, опитвайки се напразно да го скрие. Беше ясно, че още не й се е разминало, в противен случай той щеше да се разкикоти открито.
— Смея да се надявам, непоносимо същество такова, че ръцете ми все пак са по-силни, отколкото на майка ти.
— Да, ама оттогава и моето дупе е станало по-здраво – кротко каза Жана. – Но въпреки това много се радвам, че не си пострадал, Ларошжаклен.
Ярко светна фенерът, който Ларошжаклен беше угасил, за да не издаде присъствието си, преди да е разбрал кой се движи по тунела. Впрочем, камуфлажният му костюм не се виждаше в тъмнината, открои се само лицето му, лененорусият кичур, паднал върху прекалено правилното му чело.
— А сега стига толкова шегички. Какво си позволяваш? Кой пречука имама? Сигурно ще кажеш, че не си ти?
— Значи кадията може да бъде пречукан, а имамът по никакъв начин? – Откакто се помнеше, Жана смяташе нападението за най-добрия начин на защита.
— Кадията беше ликвидиран, защото така са решили умните възрастни хора, които могат да предвидят последиците. И в момент, който те са преценили за целесъобразен. Струва ми се, че няма нужда да развивам мисълта си нататък, нали? Слушай, Жана, предупреждавам те като твой командир: още едно такова изпълнение и ще те назнача за отговорник по бране на кокичета в гората край Фужер. Какво, да не ти е омръзнало да си войник? А най-обидното е, че дори няма нужда да ти обяснявам колко глупаво си постъпила. И ти самата прекрасно го знаеш, само че не искаш да си го признаеш.
— Е, да, глупаво беше, Ларошжаклен, наистина постъпих глупаво. Само че той беше истински изрод.
— Никой не спори, дъртакът наистина беше рядък мръсник. На съвестта му освен море от невинна кръв лежи и унищожаването на най-пълната колекция цигулки на Амати. За такива акции той беше организирал отряд малолетни от „социални“ семейства. „Млади мюриди“ или нещо подобно. У него имаше толкова много енергия за мизерии, че сякаш го подкокоросваше самият дявол. Но това изобщо не те оправдава.