Житията на светците

Обаче докторът безпомощно разпери ръце, давайки да се разбере, че този коментар бил неизбежен за случая.

— Съжалявам — неловко избъбри той, — съвсем не исках да разстройвам госпожата… само че се чудя как жена в нейното състояние се е решила на това пътуване? Защо не сте изчакала още месец или два, за да родите бебето в дома си?

— Понякога е по-лесно да носиш бебе в корема си, отколкото на ръцете си — отбеляза майка ми.

— Ха, ха, може би наистина имате право. Но все пак сега навярно не ви е лесно. Не сте ли вече в последния месец?

— Прекалено много станаха въпросите, докторе. Да не би някога да сте бил свещеник?

— Ха, от къде на къде! Никога не съм бил свещеник. Дори и като момче в църквата не ме взеха да им помагам. Въпреки че работим съвместно със свещениците, те започват оттам, където аз свършвам. Ха, ха, ха…

Докато стюардите разчистваха последните чинии и сервираха плодове, вечерята внезапно бе прекъсната — един юнга, съвсем младолик, но с крайно сериозен вид, стиснал в ръка до побеляване на кокалчетата си моряшката си шапка, бързо нахлу в помещението със спешно донесение за капитана.

— Идва буря, господин капитан. Току-що получихме каблограма от „Вулкания“. Първият помощник предположи, че ще искате лично да я прочетете.

— Добре. — Сянка от умора премина през очите на капитана. — Кажи му, че след минута ще бъда на мостика. Вие останалите имате десет минути да заемете постовете си. Госпожо, ще трябва да ме извините за прекъсването. Дарканджело, след като си изпие кафето, ще се отбие да ви види във вашата каюта.

Сега разговорът много бързо секна. Един по един офицерите си взеха довиждане с майка ми, поднесоха й извиненията си, пожелаха й лека нощ и след десет минути останахме само докторът, Антонио, майка ми и аз, както и стюардите, които започнаха да разчистват масата. Докторът все още държеше пред себе си една бутилка с вино, така че когато стюардът се пресегна да я прибере, докторът внезапно вдигна ръка, да го спре и бутилката се катурна връз масата. Виното се разля наоколо. Майка ми рязко се дръпна назад, ала заради издутия си корем не успя да побърза и част от виното се изля в скута й.

— Довиждане — рече тя и се надигна. Стюардът — момче на не повече от четиринадесет или петнадесет — се разбърза около нея, мърморейки хиляди извинения, като започна да търка с кърпата, която държеше преметната на ръката си, петното върху роклята на мама.

— Внимавай къде си поставяш ръцете — предупреди го докторът. — Все пак госпожата е бременна…

— О, извинете, госпожо! — още повече се засуети стюардът, целият пламнал от притеснение. — Не исках…

— Всичко е наред — опита се майка ми да го успокои. Пое кърпата от ръцете му. — Докторът само се шегува.

— Аз просто бях загрижен за здравето на госпожата — обади се докторът.

Д-р Козабене се изправи и посегна към другия край на масата за следващата бутилка, оставена там недокосната от офицерите. С бутилката в едната си ръка и чашата в другата той се заклатушка неуверено към койките и шезлонгите в далечния край на помещението.