Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
Тогава продавах една къща на Кранъм Стрийт 24. Оказа се трудна сделка, защото на последния кандидат да я купи не му разрешиха да тегли заем срещу ипотека. Имаше нещо съмнително в кредитното му досие, затова решихме да направим проучване чрез независим източник, за да сме сигурни, че всичко е наред. Продавачите вече се бяха изнесли и къщата беше празна. Аз трябваше да отида и да отворя на експерта.
С отварянето на вратата стана ясно, че нещата ще се случат. Никога не бях правила подобно нещо, никога, дори в съня си, но в начина, по който ме погледна, в усмивката му имаше нещо неустоимо. Не успяхме да се въздържим, направихме го в кухнята, на плота до мивката. Беше лудост, но ние не бяхме на себе си. Той често ми повтаряше: "Не очаквай разум от мен. Няма как да съм разумен, щом става дума за теб".
Взимам Ийви и двете излизаме в градината. Тя бута количката си напред-назад и забравила тазсутрешната буря, се смее на себе си и бърбори весело. Всеки път, когато ми се усмихне, сърцето ми ще се пръсне от щастие. Колкото и да ми липсва работата, това би ми липсвало много повече. А не бих го допуснала повече, няма начин отново да я оставя в ръцете на детегледачка, независимо от квалификацията и всеотдайността ѝ. След Меган не бих я поверила на друг човек.
Вечер
Том ми се обади, че тази вечер ще закъснее, трябвало да из- веде един клиент на по питие. С Ийви тъкмо се приготвяхме за вечерната разходка. Бяхме в нашата спалня и аз я преобличах. Бях спуснала наполовина завесите, за да не нагрява прекалено стаята през деня. Вечерта беше прекрасна, къщата плуваше в богата оранжева светлина, но в следващия момент слънцето се скри зад един облак и внезапно всичко стана призрачно сиво. Отидох да отворя прозореца и тогава я видях. Рейчъл стоеше от другата страна на улицата и гледаше към къщата. След малко се обърна и пое бавно към гарата.
И сега седя в спалнята и забила нокти в дланите си, треперя от ярост. Ийви хленчи и рита с ръце и крака, но аз съм толкова ядосана, че не искам да я взема от страх да не я изпусна.
Том ме увери, че е оправил нещата. Каза ми, че ѝ се е обадил в неделя и двамата са разговаряли. Тя му обяснила, че се е сприятелила със Скот Хипуел, но нямала намерение да го вижда повече и следователно вече нямало да се мотае из квартала. Заяви, че има обещанието ѝ и той ѝ вярва. Каза още, че била с акъла си, била трезва и нямало истерии, не го заплашвала, нито го умолявала да се върне при нея. Според него вече се оправяла.
Вдишвам дълбоко няколко пъти и взимам Ийви, оставям я да легне на коленете ми и я хващам за ръцете.
– Това вече е прекалено, нали, скъпа?
Толкова е мъчително! Всеки път, когато реша, че нещата се оправят, че най-после сме забравили за Рейчъл, тя цъфва отново. Имам чувството, че никога няма да можем да се отървем от нея.
И усещам как дълбоко в мен започва да надига глава едно малко дяволче. Том ме увери, че всичко е отминало и тя няма повече да ни безпокои. Но ето че го прави и аз не мога да не се запитам дали наистина полага усилия да се отърве от нея, или една част от него се радва вътрешно, че тя не може да продължи напред.
Слизам в кухнята и ровя из чекмеджето за визитката на инспектор Райли и преди да съм размислила, набирам номера ѝ.
14 август 2013, сряда
Сутрин
В леглото сме, ръцете му са на бедрата ми, горещият му дъх пари кожата на врата ми. Потното му тяло е върху моето.
– Трябва да го правим по-често – казва задъхано.
– Знам.
– Имаме нужда от повече време за себе си.
– Така е.
– Липсваш ми – прошепва той. – Липсва ми това. Искам повече.
Извъртам се, лягам отгоре и го целувам по устните. Очите ми са плътно затворени в опит да потисна чувството за вина, защото отидох в полицията зад гърба му.
– Трябва да заминем някъде – мълви той. – Само двамата. Да избягаме за малко.
И да оставим Ийви. На кого, искам да попитам. На родителите ти, с които не си говорите? Или на мама, която е толкова крехка, че едва успява да се грижи за себе си? Но не го казвам на глас, не казвам нищо, просто го целувам още по-страстно. Ръката му слиза надолу по бедрото ми и го стиска силно.
– Къде искаш да отидем? На Мавриций? Или на Бали?
Засмивам се.
– Не, сериозно – отдръпва се той и се вглежда в очите ми. – Заслужаваме една почивка, Ана. Ти го заслужаваш. Годината беше тежка.