Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
След цял ден ходене вече виждаме Града на червените стени. Тъй като чумата все още върлува там, Исмаил се връща в хълмовете и отсядаме в едно берберско село, като изяждаме всяка овца или коза, които селяните са запазили за тежката зима. Настроението е приповдигнато. Ние сме живи! Защитникът на праведните отново доказа, че заслужава тази титла.
Докато стигнем до Дила, където се е преместил дворът, минава повече от половин година. С всяка стъпка усещам как вместо нетърпение ме обзема тревога. Дали Алис е преживяла раждането и ако е така, дали е оцеляла след набезите на Зидана?
Това, че не мога веднага да отида в харема и да я потърся, е истинско мъчение, освен това не е останал никой, когото мога безопасно да попитам. Вместо това султанът се възползва от лукса на така дългоочакваната парна баня и аз се скитам между войнишкия лагер и двора, без да принадлежа към нито едно от двете места. Навсякъде има празненства в чест на събирането на семейства и приятели; траурен вой при вестта за загиналите. Никой не го е грижа дали аз съм жив, или мъртъв, чувствам се като призрак сред множеството.
– Изглеждаш унил, Нус-Нус.
Обръщам се. Това е готвачът Малик. Удряме ръце като стари приятели. Ние сме стари приятели. Внезапно се изтръгвам от меланхолията, в която бях изпаднал. Не спираме да се хилим един срещу друг.
– Ела – казва той, – има печено агне за вечерята на султана и любимата сладка тиква на Негово Величество, както и кускус със стафиди. Май имаш нужда да се поохраниш. – Отдръпва се от мен на ръка разстояние и ме оглежда с вдигната глава. – Променил си се, така да знаеш. Отслабнал си, не че имаше много за сваляне, изглеждаш по-стар.
– Благодаря.
– Не в лошия смисъл. Така се отразява войната на мъжете. Предполагам, че ги прави по-издръжливи. Високият Атлас през зимата определено не ми се струва привлекателно място. – Отвежда ме до дълга шатра, която служи за кухня. Там е топло и оживено, пълно с пикантни аромати, от които устата ми се пълни със слюнка и се налага да преглъщам непрестанно, за да не ми потекат лигите като на куче. Сядам на един стол, докато той кълца, вика и задушава нещо, а накрая ми поднася чиния с кускус, покрит с пресни свежи зеленчуци
– Зеленчуци! За пръв път от седмици. След това ги полива с великолепен ален сос и известно време просто стоя там, държа чинията в ръцете си и се взирам в нея. Червени домати, смарагдов грах, опалови стафиди, златна тиква. След зимното ни преживяване в монотонните планини това е истински празник за окото, тържество на цветове. Не ми се иска да съсипя това съвършенство, като го изям; в този момент Малик слага в средата на чинията димящо парче месо с аромат на чесън и кимион и повече не мога да се сдържа, започвам да ръфам като изгладняло псе.
Докато се храня, той ми разказва за новостите в двора, по-голямата част от които минават покрай ушите ми като безсмислени брътвежи, докато долавям думата "лебед" и сърцето ми подскача.
– Я повтори – изломотвам с пълна уста.
– Белия лебед роди дете, но имаше много слухове за произхода му.
Сърцето ми се надига и спуска като водно конче над езеро.
– Майката и детето радват ли се на добро здраве? – питам, като се опитвам тонът ми да е изпълнен с безразличие.
Малик свива рамене.
– Чуваха се слухове... не е моя работа да приказвам. Сигурен съм, че тя е добре, но... – Той има отпуснати подвижни гънки от мека кожа по челото си, които се набръчкват, когато се концентрира. Извръща съсредоточените си кафяви очи към мен. – Пази се, Нус-Нус, носят се зловредни клюки, според които детето е твое.
Втренчвам се в него.
– Мое? Това би било истинско геройство!
Намръщването се превръща в полуусмивка, разкривена и иронична.
– Аз знам, Нус-Нус, и ти знаеш. И въпреки това бъди нащрек. Твоята загриженост към нея не е останала незабелязана.
Насилвам се да се засмея и да се наведа отново към храната си, за да не може да зърне истината. Изяждам всичко до последната хапка, въпреки че вече нямам апетит.
– Е, Нус-Нус, как ти се струва вкусът на истинска храна след толкова седмици?
Исмаил е необичайно загрижен по време на ежедневната процедура по опитване на вечерята му за отрова. Съвсем се бях забравил по-рано. Коремът ми е така издут, като че ли всеки момент ще родя дете от тиква и кускус и бели зрънца нахут вместо очи. Едва се сдържам да не се оригна при следващата лъжица, която се насилвам да хапна. Преглъщам и се усмихвам, преглъщам и се усмихвам. Изпадам в престорен възторг и се опитвам да възклицавам подобаващо, а щом е ясно, че храната е безопасна за султана и той може да яде, аз съм освободен и похабявам изкусно приготвеното ястие на Малик, като повръщам всичко в една кофа.