Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Откровено казано, единствено лошото отношение на Гендо-сама към нея беше причината да го мрази толкова. Той беше слаб човек. Или пък тя не беше дала всичко от себе си. Да, това беше. Изобщо не се беше представила на ниво. Това беше тъжната истина. Срам, който трябваше да приеме въпреки копнежа си по един живот без любящата ръка на господар. Но може би този странен гайджин… може би… Не, тази нощ Емико нямаше да пусне циничното животно в главата си; тази нощ щеше да мечтае.
Измъкна се от гетото на кулата, в която живееше, и се вля в прохладната вечер на Банкок. Някакво карнавално настроение се усещаше по огрените в мъждиво зелено улици, спагети се пържеха в привечерните уокове, колички приготвяха простички блюда за селяните, които бяха предлагали продукцията си по пазарите през деня и сега бързаха да хапнат, преди да се върнат за нощувка в крайградските си стопанства. Емико тръгна между сергиите на вечерния пазар, вървеше и се оглеждаше колкото за белоризци, толкова и за вечеря.
Спря пред сергия, която предлагаше сепия на скара, и си взе порция с чили. Треперливата светлина на свещите и дълбоките сенки ѝ осигуряваха известно прикритие. Полата фа син скриваше движението на краката ѝ. Трябваше да внимава единствено за ръцете си, а ако се движеше бавно, премислено и ги държеше близо до тялото си, движенията ѝ можеха да минат дори за изящни.
От една жена и дъщеря ѝ си купи пържен Ю-Текс пад сиу, увит в бананови листа. Жената пържеше спагетите в уок, облизван от пламъците на син метан, нелегален, но не и недостъпен. Емико седна на един импровизиран тезгях и се зае с вечерята си, устата ѝ пламна от лютивия сос. Хората я заглеждаха, мнозина кривяха с отвращение лица, но никой не се заяде. Някои дори се отнасяха дружелюбно. Останалите си имаха достатъчно собствени проблеми и не им се забъркваше в неприятности с пружинки и белоризци. Странно предимство беше това, мислеше Емико. Хората толкова мразеха белоризците, че избягваха да се обръщат към тях освен в краен случай. Дъвчеше с наслаждение спагетите и си мислеше за казаното от гайджина.
„Има едно място за Новите хора.“
Опитваше се да си го представи. Цяло село хора с издайнически насечени движения и гладка като кадифе кожа. Копнежът я изпълни до болка.
Ала имаше и друго чувство, противоположно. Не беше страх. А нещо, което не беше очаквала да изпита.
Отвращение?
Не, думата беше твърде силна. По-скоро тръпка на негодувание, че толкова много от нейния вид позорно са изоставили дълга си. Живеят си заедно и сред тях няма нито един така добър като Гендо-сама. Цяло село Нови хора, които нямат на кого да служат.
Тръсна глава. Какво беше спечелила тя от службата си? Събрала се беше с хора като Роли. И Каника.
И все пак… цяло племе Нови хора, скупчени в джунглата? Какво би било да вземе в прегръдките си работник, висок два метра и половина? Такъв ли щеше да е любовникът ѝ? Или някое пипалищно чудовище като онези, които работеха във фабриките на Гейдо-сама, десеторъко като индуистки бог и с провиснали лиги, същество, което не иска друго, освен да се натъпче с храна и да намери работа за ръцете си? И как изобщо беше намерило пътя си на север такова създание? И защо бяха там, в джунглата?
Прогони отвращението си. Каквото и да беше, не можеше да е по-лошо от Каника. До такава степен бяха поробили ума ѝ, че мислеше лошо за Новите хора, макар самата тя да беше от тях. Логично погледнато, никой Нов човек не можеше да е по-лош от снощния ѝ клиент, който я чука, а после я заплю, преди да си тръгне. Да приеме в леглото си Нов човек с гладка кожа не би могло да е по-лошо.
Но що за живот би бил животът в селото? Да яде хлебарки, мравки и малкото пощадени от белия бръмбар листа?
„Роли е от оцеляващите. Ти от тях ли си?“
Разбърка спагетите с десетсантиметровите бамбукови пръчици „Червена звезда“. Какво ли би било да не служи никому? Би ли дръзнала да живее така? От самата мисъл за това ѝ се завиваше свят. Какво би правила без господар? Каква щеше да стане — фермерка? Да отглежда опиум сред хълмовете например? Да пуши от сребърна лула и да си почерня зъбите, както беше чувала, че правели онези странни жени от планинските племена? Изсмя се наум. Беше ѝ трудно дори да си го представи.
Потънала в мисли, тя едва не го пропусна. Единствено късметът — случайно доловено движение на някакъв мъж, седнал на маса отсреща, който се стресна, а после побърза да сведе глава над чинията си — я спаси. Емико застина.
Нощният пазар изведнъж притихна.
А после, като гладни призраци, мъжете в бяло се появиха зад нея и заговориха с бързата си напевна реч на жената зад уока. Жената се разбърза да им сервира, кланяше се раболепно. Емико се разтрепери, вдигнала спагетите на половината път до устата си, тънката ѝ ръка се тресеше от напрежение. Искаше да остави пръчиците в чинията, но помръднеше ли, щеше да се издаде, затова продължи да седи като статуя, докато двамата мъже в бяло чакаха поръчката си току зад нея и си говореха.