Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Толкова много приличаше на Емико. Така стилизирана, така грижливо отрепетирана и в най-малкото движение. Всичко в тази пружинка му напомняше за другото, отчаяното момиче. Преглътна, като си спомни Емико в своето легло, малка и сама. Така жадна за всяка информация, свързана с пружинските поселища. „Какво представляват тези села? Кой живее в тях? Наистина ли си нямат господари?“ Така отчаяно търсеше надежда. Толкова различна беше от тази наконтена пружинка, която ситнеше изящно между белоризците и официалните лица.
— Едва ли са я пуснали в храма — каза накрая Андерсън. — Не вярвам да са стигнали чак дотам. Белоризците сигурно са я накарали да изчака навън.
— Дори да е така, пак трябва да им кипи отвътре. — Карлайл кривна глава, загледан в японската делегация. — И Роли държи една такава, между другото. Използва я за изродските си представления в задната стаичка на клуба.
Андерсън преглътна.
— Така ли? Не знаех.
— Вярно е. Тия същества са готови да се чукат с всичко. Трябва да го видиш с очите си. Наистина прави впечатление. — Карлайл се изсмя тихичко. — Охо, пружинката май се сдоби с ухажор, гледай. Протекторът на кралицата взе да точи лиги.
Сомдет Чаопрая зяпаше пружинката, опулил очи като вол, ударен с чук по главата, преди да го заколят.
Андерсън се намръщи.
— Не би рискувал статута си. Не и с пружинка.
— Ха! Репутацията му изобщо не е безупречна. Ако слуховете са верни, този тип е покварен до мозъка на костите. Докато старият крал беше жив, не му личеше толкова. Успяваше да държи щенията си под контрол. Сега обаче… — Карлайл не довърши. Кимна към момичето на пружина. — Няма да се изненадам, ако в скоро време японците му направят подарък на добра воля. Никой не отказва нищо на Сомдет Чаопрая.
— Поредният подкуп.
— Подкупите са задължителни. Но за Сомдет Чаопрая би си струвало. По всичко личи, че си е присвоил почти всички дворцови функции. Съсредоточил е в ръцете си огромна власт. Ако човек го спечели на своя страна, все едно си е направил огромна застраховка, платима при следващия преврат. — Карлайл изхъмка. — Всичко изглежда спокойно на повърхността, но отдолу ври и кипи. Прача и Аккарат няма да издържат дълго така. Дебнат се още от Дванайсетодекемврийския преврат. — Замълча и добави: — С подходящия натиск може ние да решим в чия полза ще се наклонят везните.
— Ще е скъпо.
— Не и за твоите хора. Малко злато и нефрит. Малко опиум. — Сниши глас. — Може дори да излезе евтино, по вашите стандарти.
— Стига си се пазарил, ако обичаш. Ще ми уредиш ли среща с Аккарат, или не?
Карлайл го тупна по гърба и се разсмя.
— Ей, наистина обичам да работя с фаранги. Вие поне говорите направо. Не бери грижа. Вече съм го уредил. — Тръгна към японската делегация и извика на Аккарат. Търговският министър се обърна, видя Андерсън и го измери с блеснал поглед. Андерсън се поклони за поздрав. Аккарат, както подобаваше на високия му ранг, отвърна с едва доловимо кимване.
Застанал пред портите на министерството, Андерсън тъкмо махаше на Лао Гу да докара рикшата, когато двама тайландци го прихванаха за лактите.
— Насам, кун.
Поведоха го по улицата. В първия миг Андерсън реши, че го отвличат белоризците, но после видя лимузината с въглищен дизел. Мъжете го набутаха в колата, докато той се бореше геройски с параноята си.
„Ако искаха да ме убият, щяха да изчакат по-подходящо време и място.“
Вратата се затръшна. На отсрещната седалка седеше търговският министър Аккарат.
— Кун Андерсън. — Аккарат се усмихна. — Благодаря, че приехте поканата ми.
Андерсън се огледа. Чудеше се дали може да избяга и дали ключалките на вратите се контролират централно от таблото. Най-неприятният и критичен момент във всяка задача беше моментът на разкриването, когато твърде много хора изведнъж научават твърде много неща. Така си бе заминала Финландия — когато Питърс и Леи, с примки на вратовете, бяха увиснали на бесилото пред многохилядната тълпа.
— От кун Ричард разбрах, че имате предложение — каза Аккарат.
Андерсън се поколеба.
— Аз пък разбрах, че имаме общи интереси.
— Не. — Аккарат поклати глава. — Вашите хора от петстотин години се опитват да унищожат моя народ. Нищо общо нямаме с вас.
Андерсън се усмихна предпазливо.
— Естествено е да гледаме различно на някои неща.