Момиче на пружина

— Рикшата е тук, пиянде такова! — кресна му Луси.

Ото се отдалечи със залитане. Дори с помощта на Луси срещна сериозни затруднения, докато се намърда в рикшата. Белоризците го гледаха студено. Жена с офицерска униформа ги наблюдаваше от върха на храмовите стъпала. Лицето ѝ беше безизразно като маска.

Андерсън задържа погледа си върху нея.

— Какво ли си мисли онази там? — каза той и кимна към жената с офицерската униформа. — Като гледа как пияни фаранги залитат в двора на министерството? Какво вижда?

Карлайл дръпна от цигарата и издиша дима с наслаждение.

— Вижда зората на една нова ера.

— Назад към бъдещето — измърмори Андерсън.

— Моля?

— Нищо. — Андерсън поклати глава. — Йейтс често го казваше. Че сега сме били в идеалната позиция за удар. Светът ставал все по-малък.

Луси и Ото най-сетне успяха да се наместят в рикшата. Потеглиха под виковете на Ото, който благославяше всички почитаеми белоризци, че са го направили толкова богат с парите от обезщетението. Карлайл изгледа Андерсън с вдигната вежда, но остави въпроса неизречен. Андерсън дръпна от цигарата си, замислен за разклоняващите се възможности, които се криеха зад въпроса на, Карлайл.

— Искам да говоря лично с Аккарат.

— Децата искат какво ли не — изсумтя Карлайл.

— Тази игра не е за деца.

— Мислиш, че ще можеш да го завъртиш на пръста си? Да го превърнеш в добричък дребен администратор, като в Индия?

Андерсън го удостои с хладен поглед.

— По-скоро като в Бирма. — Усмихна се на стреснатото му изражение. — Спокойно. Вече не се занимаваме с геноцид. Интересува ни единствено свободният пазар. Сигурен съм, че бихме могли да обединим усилията си в името на общата цел. Но искам да ми уредиш среща.

— Много си предпазлив нещо. — Карлайл хвърли фаса на земята и го стъпка с крак. — Мислех те за човек, който обича опасностите на риска. За човек, който обича приключенията.

Андерсън се разсмя.

— Не съм дошъл тук заради приключението. То е за онези пияници там… — И млъкна потресен.

Различил бе Емико сред навалицата — стоеше с групата на японската делегация. Зърнал бе специфичните ѝ движения във възела от бизнесмени и политически лица, които се тълпяха около Аккарат с дежурните си усмивки.

— Господи — ахна Карлайл. — Онова там пружинка ли е? В двора на министерството?

Андерсън се опита да каже нещо, но откри, че гърлото му се е свило в спазъм.

Не, сгрешил беше. Не беше Емико. Движенията бяха същите, но момичето — не. Това момиче беше облечено със скъпи дрехи, а на шията му лъщяха златни накити. Приличаха си в лице, но не докрай. Пружинката вдигна ръка — с характерното насечено движение — да прибере зад ухото си кичур копринена черна коса. Приличаха си, но това момиче не беше Емико.

Сърцето му поднови работата си.

Момичето на пружина се усмихваше любезно на нещо, което разказваше Аккарат. Обърна се да представи на министъра един човек, когото Андерсън беше виждал само на снимки от разузнаването — генералния мениджър на „Мишимото“. Мъжът ѝ каза нещо, тя сведе глава в кратък поклон и се отправи на бърз ход към рикшите — чудата и грациозна едновременно.