Момиче на пружина

— Семенната банка ни осигурява независимост. Когато мехурчестата ръжда и генехакерската гъгрица пометоха планетата, именно семенната банка ни помогна да неутрализираме най-лошите последствия и въпреки това хората ни измираха като мухи. Но за разлика от Индия, Бирма и Виетнам, които коленичиха пред вас като просяци, ние издържахме. А сега вие искате да ви дам достъп до най-ценното ни оръжие. — Аккарат се изсмя. — Може и да ми се иска генерал Прача да си обръсне косата и веждите и да се скрие в някой манастир насред джунглата, посрамен пред цялата страна, но поне по този въпрос двамата с него сме на едно мнение. Никой фаранг не ще докосне сърцето на нашата независимост. Може да отрежете ръка или крак от страната ни, но няма да вземете главата и още по-малко сърцето ни.

— Нужен ни е нов генетичен материал — каза Андерсън. — Изтощихме голяма част от наличните ни възможности, а заразите продължават да мутират. Нямаме нищо против да споделим с вас резултатите от научните си изследвания. Както и печалбите, впрочем.

— Сигурен съм, че сте предложили същото на финландците.

Андерсън се наведе напред.

— Финландия се превърна в трагедия, и не само за нас. Ако искаме светът и в бъдеще да яде, трябва да сме с една крачка пред сибискозата, мехурчестата ръжда и японската генехакерска гъгрица. Това е единственият начин.

— Твърдите, че след като поробихте света с вашите патентовани семена и разсади, след като охотно превърнахте всички ни в роби, сега изведнъж сте разбрали, че влачите всички ни към гибел?

— Греамитите все това повтарят. — Андерсън вдигна рамене. — Единственият неоспорим факт е, че гъгрицата и ръждата не чакат. И че само ние разполагаме с научните ресурси да измъкнем света от тази каша. Надяваме се, че някъде във вашата семенна банка може да намерим ключа.

— А ако не го намерите?

— Тогава ще е без особено значение кой управлява кралството: всички ще кашляме кръв, докато поредната мутация на сибискозата разяжда дробовете ни.

— Не е възможно. Министерството на околната среда контролира семената, които държим в резерв.

— Останал бях с впечатлението, че обсъждаме промяна в държавната администрация.

Аккарат се намръщи.

— Искате само мостри, така ли? Предлагате оръжия, оборудване, пари и искате само толкова?

Андерсън кимна.

— Да. И още нещо. Един човек. Гибънс. — Следеше внимателно Аккарат за реакция.

— Гибънс? — Министърът вдигна рамене. — Никога не съм чувал за него.

— Фаранг. Един от нашите. Искаме си го. От известно време той нарушава патентите върху интелектуалната ни собственост.

— И това явно много ви тревожи. — Аккарат се изсмя. — Интересно е да се срещне човек лице в лице с един от вас. Всички ние си говорим за калорийниците, които клечат на Кох Ангрит като демони или като фии красуе и заговорничат как да погълнат кралството, но вие… — Изгледа го с неприязън. — Бих могъл за две минути да уредя екзекуцията ви, а направя ли го, до довечера ще сте мъртъв, разкъсан от мегодонти и опоскан до кокал от гарваните. И никой няма да възрази. До съвсем неотдавна градът би се вдигнал на бунт при най-малкия слух, че сред нас има калорийник. А вижте се сега. Седите си тук преспокойно. И толкова самоуверено.