Внезапни завършеци

Джавра разкърши врата си, след което отпусна бинтованата си ръка върху дръжката на омотания в парцали меч.

— Тогава ще ти кажа същото, което казах на Ханама, Бърк, Уейлин, Голийн и останалите ти послушни псета. Не съм ничия робиня. Дори твоя. — Тя присви очи. — Особено твоя. По-скоро бих умряла, отколкото да се върна при теб.

— Знам. — Майката на Джавра изду бузи по същия начин, както правеше Джавра по време на безкрайните си теологически спорове с Шев. — Ако последните четиринайсет години ме научиха на нещо, това е то. Още като малка беше безкрайно упорита. Всичките ми опити да те накарам да отстъпиш — с усмивки, с молби, със заплахи, с побой и накрая с остриета — само те правеха по-силна. В живота има някои уморителни шаблони, които, колкото и да се опитваме, никога не успяваме да избегнем.

Шев не можеше да го отрече. Ето я отново, обградена от врагове и изправена срещу смъртта. За кой път вече, по дяволите? Тя вдигна демонстративно ръка, сякаш се любуваше на ноктите си, а с другата посегна към мускалчето на колана си. Едно успешно хвърляне можеше да изпрати двама рицари на Храма в задгробния свят, който толкова им харесваше, и можеше дори да свали една от кулата. Ако не друго, поне всичко щеше да свърши по впечатляващ начин…

— Богинята ни учи да ги приемаме. — Върховната жрица погледна към Шев. — Остави мускалчето на мира, дете мое. Имам друго предложение за партньорката ти. Има едно нещо, което ми е необходимо.

Джавра изсумтя.

— Никога не си се притеснявала да вземаш онова, което ти е необходимо.

— Това не може да се вземе лесно. То принадлежи… — И майката на Джавра размърда устни така, сякаш беше изяла нещо кисело. — На един магьосник. Магус от старите времена.

Шев се наведе към Джавра.

— Не ми харесва особено как звучи…

— Шшт! — каза тя.

— Донеси ми това нещо, Джавра, и си свободна. Аз и пазителите на храма ми повече няма да те преследваме.

— Това ли е всичко? — попита Джавра.

— Това е.

Шев я улови за голямата гола ръка.

— Джавра! Не знаем какво е това нещо или къде го държат, пък и наистина не ми харесва цялата тая работа с магуса от старите времена.

— Шеведая. — Джавра я потупа по ръката и нежно отмести пръстите ѝ. — Когато ти остава само един вариант, няма смисъл да отлагаш решението. Съгласна съм.

— Добре, тогава. — Шев погледна към Карколф, въздъхна продължително, нервно и болезнено, изпъчената ѝ гръд бързо спадна. — Предполагам, че ще се наложи да открадна нещо от магьосник.

Джавра се усмихна съвсем леко с крайчето на устата си и я погледна.

— Двете заедно, рамо до рамо?

— Нали там им е мястото на доверениците? Ти ще се биеш, аз ще се оплаквам.

— Както е било винаги.

— А как иначе?

Джавра се усмихна по-широко.

— Оценявам предложението ти, Шеведая. За мен означава… повече, отколкото можеш да си представиш. Но ти си заслужи шанса за нещо повече. Някои неща човек трябва да свърши сам.

— Джавра…

— Ако умра, потънала в някое блато или намушкана от някой стражник, или изпечена от изкуството на някой магьосник, какво пък, поне ще бъде някакво утешение да знам, че партньорката ми е остаряла и се е сбръчкала, но продължава да разказва историите за нашите приключения.