Внезапни завършеци

Шев преглътна и се огледа, като се опита да го направи с погледа на крадец, но вероятно не успя. Както се случваше обикновено, когато се стигнеше дотам — въпреки големите ѝ хвалби. И това ми било най-добрата крадла в Стирия; докато се правеше на героиня, беше паднала право в капана и беше повлякла със себе си единствената истинска приятелка, която имаше.

Горе на стената стояха още две жени — близначки с огромни лъкове, които бяха преметнали като кобилици през раменете си, и гледаха усмихнато надолу. Общо седем и всяка една, не се и съмняваше Шев, беше рицар на Храма на Златния орден, всяка една я превъзхождаше с уменията си да се бие, дори да не беше изхабила половината си трикове за онези глупаци.

— Мамка му — каза просто тя.

Понякога други думи просто не подхождаха.

Хоралд се размърда нервно, когато погледна към покритите с белези, жилести, татуирани, тежковъоръжени жени, обграждащи го от всички страни. Те изглеждаха смъртоносно и Шев знаеше, че са много по-смъртоносни, отколкото изглеждат.

— Смея да заявя, че се чувствам малко обкръжен — промърмори той.

Джавра кимна изморено, облиза устните си и се изплю.

— Аз също.

— Джавра — разнесе се плътен глас.

Като по команда всички рицари на Храма до една наведоха глави. През вратата влезе още една жена. Висока, широкоплещеста жена в бяла роба без ръкави, която се движеше толкова плавно, че сякаш се плъзгаше по пода.

— Толкова време мина.

Около дебелата ѝ шия бяха намотани толкова много върви с мъниста, че покриваха половината ѝ гръд. В наболата рижа коса по избръснатата ѝ глава се виждаха посивели коси, кокалестото ѝ лице беше набраздено с дълбоки бръчки по бузите и около очите. И то какви очи. Спокойни и сини като дълбока вода. Ясни като звезди. Сурови като закалено желязо. И безжалостни като пробождане с нож в задна уличка.

Джавра я гледаше как сяда на масата срещу Хоралд.

— За мен колкото и да мине, все е малко, майко.

Шев се закашля.

— Предполагам, че в случая „майко“ е уважително обръщение към Върховната жрица, или…

— Джавра е моя дъщеря. — Жената повдигна едната си вежда. — И никога не се е интересувала от уважителните обръщения.

Шев се опули. Установи, че напоследък го прави твърде често. И наистина приликата беше поразителна, дори само в мускулите, които се размърдаха, когато жената скръсти ръце върху подрънкващите мъниста.

— Значи, през тези четиринайсет години по целия Кръг на света ни е преследвала… твоята майка?

— Може да е изключително упорита — рече Джавра.

— Ето откъде си го наследила, значи — промърмори Шев. — Най-накрая намирам нещо положително в това, че съм сирак.

Последвалата минута беше тиха и напрегната. Няколко сухи листа се гонеха по напуканите камъни, подмятани от вятъра. Върховната жрица сви устни, докато оглеждаше опърничавата си дъщеря от главата до петите. Четиринайсет години Шев и Джавра бяха прекарали в бягство и сега стояха пред двамата души, които ги бяха преследвали. След всичкото това време неизбежно трябваше да настъпи някаква развръзка.