Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
Той изпищя и започна да се върти на сляпо, като размахваше меча и ножа си; стъпи във все още горящото масло и панталоните му отново се подпалиха. Тя се наведе под свистящите остриета, плъзна се тихо зад гърба му, сграбчи го изотзад за палтото и леко, но уверено го бутна през парапета. Миг по-късно чу приятния звук от падането му във водата.
Нямаше време за ликуване, защото вече се бореше с последния от четиримата. Беше дребен мъж, но хлъзгав като риба, а и тя вече беше изморена, бавна. Едва не повърна от удара с лакът в корема, после главата ѝ се отметна назад и в ушите ѝ зазвъня от удара във веждата, който не успя да блокира твърде успешно. Той я притисна към парапета. Шев се опита да напипа газовата бомба, но протегнатите ѝ пръсти някак си не можеха да стигнат до там. Реши да извади отровната игла, но той я улови за китката. Натисна я назад и тя изръмжа през стиснатите си зъби, когато зъбатите камъни заораха в раменете ѝ.
— Тихо сега — изсъска той и изви китката ѝ назад.
Пръстът му сигурно случайно натисна механизма. Пружината издрънча, ножът се изстреля от ръкава ѝ и го прободе в гърлото. Той издаде звук, сякаш се канеше да повърне, Шев го удари в лицето, а когато главата му се отметна назад, се извъртя и с всичка сила заби коляно в топките му.
Той изохка хрипкаво, опита се да я хване, но тя се изплъзна, сграбчи го за косата и заби лицето му в назъбената стена — посипа се дъжд от натрошен хоросан и мъжът увисна като пране на въже. Тя сграбчи първото, което ѝ попадна.
Гаротата.
Боже, никой никога не се е намирал на по-удобна позиция за използването на гарота. Най-лесното нещо на света беше да увие жицата около гърлото му, да опре коляно в гърба му и да го прати по дяволите. Може би си го заслужаваше. Самият той не беше проявил особена жалост към нея, докато ножът не излетя към лицето му.
Но човек постъпва правилно само заради себе си. Шев просто не беше от онези момичета, които душат хората с гароти.
— По дяволите — изпъшка тя, цапардоса го по тила с дръжките и той се просна безчувствен на земята.
След това изхвърли гаротата в морето.
— Какво, по дяво… — разнесе се силен, бавен, стържещ глас и Шев се обърна.
През вратата излизаше приведен мъж. Налагаше му се да се наведе, защото беше доста по-висок от трегера. Тя се досети, че това е Големия Лом, когото бяха споменали по-рано, и очевидно го наричаха така без капчица ирония. А и без това не ѝ се бяха сторили като особено иронична компания. Главата му беше огромна и мъничката превзета устица, малките сурови очи и топчестото носле се губеха в безкрайното бледно пространство на лицето. Към дебелата му ръка беше привързан щит с размерите на маса. Дребните черти на лицето му се смръщиха — първоначално озадачено, после сърдито, и Лом измъкна от пояса си огромен чук с такава лекота, сякаш беше някаква играчка.
— Ха!
Шев рязко разтвори палтото си, на което в блестяща редица висяха метателните ножове. С бързината, с която кълвач удря по дървото, тя започна да ги мята над пътеката.
Трябваше да признае, че точността ѝ далеч не впечатляваше толкова, колкото бързината. Няколко ножа изобщо не улучиха, отскочиха от стените или просто излетяха в нощта. Други три се удариха в щита на Големия Лом, а четвъртият попадна в нараменника му и падна на земята.
— Ха — изгрухтя той, като я погледна над ръба на щита с малките си гневни очички. — Това ли е най-доброто, на което си способна?
— Не — отвърна Шев. — Това е.
И тя метна единствения нож, който попадна в целта — заби се в бедрото му точно под подгъва на обсипания му с метални капси жакет.
Той изсумтя, измъкна го и го хвърли настрани заедно с няколко капки кръв.
— Ако си мислиш, че това може да ме спре, значи, си по-глупава, отколкото ни каза Хоралд.
— Ножът ли? Не.
Лом изрева и се хвърли към нея, вдигнал щита си като таран. Шев просто опря ръка в хълбока си и повдигна вежди. Някъде по средата на пътя стъпките му започнаха да стават неуверени. Очите му, които се виждаха над ръба на щита, леко започнаха да се събират, после да се разширяват и гневният му рев премина във вик от болка и накрая в безсмислено гъргорене.
Сега вече се тътреше към нея като пиян, тласкан единствено от инерцията. Щитът увисна настрани, големият чук падна от безчувствената му ръка и полетя надолу към двора.