Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
- Ще останем тук няколко часа - каза след малко Лордът, без да ме поглежда. - Имаш нужда от сън преди втората част от теста си.
- Това означава ли, че съм преминала първата?
- Разбира се, че я премина. Успя да обладаеш пеперудата. Това бе всичко, което исках от теб. - Пламъците играеха върху лицето му. - Нищо повече.
После отвори раницата си и извади отвътре прост, черен спален чувал.
- Ето, вземи. Тук ще бъдеш в безопасност. Аз ще те оставя за малко, имам да свърша нещо.
- В града ли се връщаш?
-Да.
Нямах особен избор, освен да се подчиня, макар да не ми се нравеше идеята да спя тук, на открито, с толкова духове, витаещи наоколо. Броят им бе нараснал още и студът се усилваше. Събух мокрите си обувки и чорапи и ги оставих да съхнат до огъня. После се мушнах в чувала и вдигнах догоре ципа. Въпреки че бях с жилетка и яке, пак не ми беше особено топло, но се понасяше.
Лордът почукваше с пръсти по коляното си, взирайки се в мрака. Очите му бяха като два живи въглена, дебнещи за опасност. Обърнах се и погледнах луната. Колко тъмен само изглеждаше светът. Колко тъмен и студен.
17.Заветът
- Хайде, Пип, побързай!
Братовчед ми Фин ме задърпа за ръката. Бях на шест години и двамата се намирахме в претъпканото сърце на Дъблин, заобиколени от викащи хора.
- Фин, не мога толкова бързо - оплаках се, но той не ми обърна внимание. За пръв път се случваше да ме игнорира така.
В този ден се предполагаше, че трябва да ходим на кино -ясно февруарско утро през 2046-а, когато зимното слънце пръскаше бяло злато по водите на река Лифи. Гостувах при леля Сандра за междусрочната ваканция и тя бе заръчала на Фин, който също нямаше уроци, да се грижи за мен, докато тя е на работа. Аз исках да гледаме филм и после да хапнем в старата част на града, но той каза, че трябва да свършим нещо друго -да видим статуята на Моли Малоун28. Това било важно. Твърде важно, за да го пропуснем. И денят бил много специален.
- Ще творим история, Пип - каза, стискайки малката ми ръка, скрита в плетена ръкавица.
Леко сбръчках нос при тези думи. Историята беше за училище. Обичах Фин - той беше висок, забавен и умен и винаги ми купуваше бонбони, когато му останеха джобни пари, - но вече бях виждала Моли стотици пъти. Знаех наизуст и песента за нея.
Когато доближихме статуята, се оказа, че всички наоколо я пеят. Гледах нагоре към зачервените им лица със смесица от вълнение и уплаха. Фин също крещеше заедно с тях, затова и аз се присъединих, макар да не разбирах защо трябва да го правим. Може би беше някакво улично парти.
Държах ръката на Фин, докато той говореше с приятелите си от колежа „Тринити“. Те до един бяха облечени в зелено и размахваха големи транспаранти. Можех да чета достатъчно, за да разбера повечето от думите, но сред тях имаше и една непозната за мен: СЦИОН. Тя присъстваше навсякъде в надписите, преминаващи високо във въздуха като странна смесица от ирландски и английски.
ДОЛУ МЕЙФИЙЛД! ДА ЖИВЕЕ ИРЛАНДИЯ! ДЪБЛИН КАЗВА „НЕ“!
- Фин, какво става? - задърпах го за ръкава аз.
- Нищо, Пейдж, стой мирна за малко... ДОЛУ СЦИОН! ВЪН СЦИОН! В ДЪБЛИН НЯМА МЯСТО ЗА СЦИОН!
Вече бяхме близо до статуята, подбутвани от тълпата. Винаги бях харесвала Моли. Лицето й бе толкова мило. Но днес тя изглеждаше различно. Някой бе поставил торба на главата и въже около врата й. В очите ми избиха сълзи.
- Фин, това не ми харесва.
- ДОЛУ СЦИОН! ВЪН СЦИОН! В ДЪБЛИН НЯМА МЯСТО ЗА СЦИОН!
- Искам да си отидем у дома.
Приятелката на Фин ме погледна и смръщи вежди. Винаги я бях харесвала. Имаше прекрасна кестенява коса, която се виеше на гладки къдри, блестящи като мед, а ръцете й бяха бледи и покрити с лунички. Фин й бе дал кладахски пръстен29, който тя носеше със сърцето обърнато навътре. Сега бе облечена цялата в черно, а бузите й бяха боядисани в зелено, оранжево и бяло.
- Фин, тук може да стане напечено - рече притеснено. -Не е ли по-добре да я отведеш? - Когато той не отговори, тя го блъсна с юмрук. - Фин!
- Какво?
- Прибери Пейдж вкъщи! Клиъри носи самоделни бомби в колата си, за бога.
- Изключено. Няма да пропусна това за нищо на света. Ако онези копелета влязат веднъж, никога повече няма да ги прогоним оттук.
- Тя е само на шест години. Не бива да гледа подобни неща. - Кей ме улови за ръката. - Щом ти не искаш, аз сама ще я прибера. Майка ти ще се срамува от теб.
- Не. Искам да види всичко.
Фин коленичи пред мен и свали шапката си. Косата му беше разрошена. Той приличаше на баща ми, но имаше топло и открито лице, а очите му бяха сини като лятно небе. Постави длани върху раменете ми.